Годината е 1856. В писмо до Азиатското общество на Бенгал полковник Андрю Скот Уо, директор на Индийската топографска служба, обявява височината на хималайския Пик ХV, по-известен днес под името Еверест. Уо добавя, че това може да се окаже най-високият връх на Земята, но засега единственото сигурно нещо е, че Пик ХV е по-висок от Пик IХ, иначе казано от Канчендзьонга. Днес първенството на Еверест е неоспорим факт и както всяко "най", то си има своята история - легенда на човешката дързост и изследователски дух.

-------

Измерването на Еверест е само по себе си историята на неговото откриване, предхождаща с почти половин век първите плахи помисли за височинни подвизи. До ХVIII в. исполините се губят някъде в облаците и разредения въздух. Когато през 1760 г. 20-годишният швейцарец Хораций Сосюр онемява пред величието на Монблан и обещава парична награда за онзи, който му покаже път догоре, той съвсем не подозира, че е устремил мечтите си към най-високата точка на Западна Европа.



Дотогава първенецът на Евразия и Африка е вулканът



Пико дел Тейде на остров Тенерифе, а височината, макар и определена с корабни секстанти, надхвърля действителния му ръст от 3718 м с неколкостотин метра. В световен мащаб рекордът се приписва условно на върховете в далечните презокеански Анди.

Началото на хималайската одисея, завършила с откриването на не един 8 и 7-хилядник, е поставено през 70-те години на ХVIII в., когато британският майор Джеймс Ренъл, пратен да проучи земите на Бенгал, изказва предположението, че може би Хималаите са "една от



най-високите планини в стария свят"



Ала доказването на този простичък факт се превръща в пробен камък за няколко поколения учени и пътешественици.

Предполагаемата най-висока планина е практически недостъпна - смътни очертания над хоризонта, обвити в сакрално тайнство. Местните не разбират порива на белите сахиби да проникнат там, където Шива медитира на върха на планината Кайлаш и се радва на любимата си съпруга Парвати, дъщерята на "владетеля на снеговете" Химават. Нещо повече, опасявайки се, че човешки крак може да оскверни свещената обител на боговете, те правят всичко възможно да предотвратят голямата беда.



Непал отказва достъп от юг



до края на Втората световна война; Тибет, забранената земя на "покрива на света", е преграда от север. Затова първите измервания се правят от огромни разстояния в северноиндийските равнини и дълго време са белязани от неточност.

Следващата стъпка е на сър Уилям Джоунс, съдия в Калкута и човек с широки познания. През 1784 г. той преосмисля казаното от Ренъл и заявява, че Хималаите са най-високата планина, "без да се изключват Андите". От бреговете на Ганг, също дъщеря на Химават, сър Джоунс се взира в безименен връх в Бутан (всъщност името му е Чомолхари), който изглежда винаги покрит със сняг и е на около 390 км. Грубите изчисления го карат да заключи, че хималайските върхове са над 6100 м - рекордната височина, измерена дотогава в Андите.

Джоунс няма как да докаже твърдението си и то е отхвърлено. Впрочем както и много други през онзи период на хаотично търсене и смели догадки. Тайнствената снежна стена в далечината разпалва въображението и



ражда безброй хипотези,



коя от коя по-причудливи и невероятни.

Теза 1: над върховете се вижда пушек, значи това е верига от действащи вулкани. Оборена и с право - "пушекът" е всъщност снежната диря, раздухвана от яростните ветрове. Теза 2: върховете са бели през цялата година, значи там има ледници, нищо, че Хималаите са близо до тропиците. Също оборена, но без право. Истината е, че неизвестните все още са много - от каква височина се правят наблюденията, на какво разстояние са измерваните обекти и най-вече доколко точни са уредите.

Божественият лик на Хималаите за първи път се разкрива пред европейците чак през 1817-1820 г., когато една британска експедиция прониква в Гархвал, Индия. Лейтенант Уилям Уеб и капитан Джон Ходжсън се изкачват от 3660 до 4880 м надморска височина, попадат сред гигантските ледници и вечните снегове и с ужас установяват, че големите върхове са някъде над главите им. Близостта обаче не е за изпускане и те тутакси се хващат за работа. Мерят и проверяват, после пак мерят, а накрая присъждат титлата "най-висок връх" на един исполин, по-точно исполинка, наричана от местните Нанда Деви (7816 м, знаем днес), или "богинята, даряваща блаженство". През следващите 30 години



никой не успява да й оспори първото място



Всъщност техниката, чрез която може да се определи точната височина на връх от голямо разстояние, вече е разработена, но на друго място в Индия и с други цели. Става дума за прословутата Индийска топографска служба, основана през 1802 г. от британския геолог Уилям Ламтън. Той решава да измери земната кривина по продължение на повече от 2550 км - т. нар. Велика дъга, която започва от нос Коморин в Южна Индия и приключва под Хималаите на север. Новият метод се нарича "триангулация", а основното работно средство - огромни теодолити с тегло половин тон и размери на малка кола.

Минават 40 години, докато Великата дъга достигне Хималаите. За това време делото на Ламтън е завършено от сър Джордж Еверест, методите са усъвършенствани стократно, а триангулачната мрежа има продължения на изток и на запад покрай Хималайската верига. И ето че източното разклонение предоставя първите точни позиции, от които може да се изчисли местоположението и височината на централнохималайските върхове. През 1847 г. Андрю Уо, приемникът на Еверест, прави измервания от околността на Дарджилинг и открива новия първенец Канчендзьонга със смазващия ръст от 8590 м (8598 м по съвременни данни). Ала Уо решава да не го обяви. Причината? В далечината, някъде зад Канчендзьонга, той съзира



великанско струпване на върхове



и съвсем правдиво допуска, че може би там се крие истинският първенец.

Започват нови измервания, резултатите се проверяват по няколко пъти от различни пунктове на триангулачната мрежа (най-близкият е на цели 250 км от планината), разработва се нова система за обозначаване на върховете и така Канчендзьонга става Пик IХ, а загадъчният Връх Б - Пик ХV. Настъпва и 1852 г., когато в кабинета на Уо в Дехра Дун влетява Радханатх Сикдхар, началникът на изчислителния отдел, и изрича своето велико изречение: "Сър, открих най-високия връх на света!" Но Уо пак изчаква. Иска да бъде сигурен, че този път грешка няма да има и първенецът ще бъде разпознат.

Окончателните резултати са обявени през 1856 г.: Пик IХ е 8581,9 м, а Пик ХV в Непалските Хималаи - 8839,8 м, което "твърде вероятно" го прави най-високия връх на Земята. Имената му са няколко - за тибетците на север той е Чомолунгма, или "богинята, майка на вселената", а за непалците - Сагарматха, "богинята на небесата". По онова време обаче Уо не разполага с тези сведения и както се полага на един благороден откривател, той го кръщава на своя предшественик сър Еверест. Епохалното дело е приключено, разкриват се нови хоризонти... по вертикала.

Еверест има един-единствен сериозен претендент. Това е К2 (в Пакистан), или вторият по ред във веригата Карокорум, открит горе-долу по същото време, по което Уо прави научното си съобщение. Точният ръст на К2, който по една случайност се оказва втори и по височина, е измерен малко по-късно през 60-те години на ХIХ в. - 8611 м. С това първенството на Еверест е доказано завинаги.



Други факти



- Еверест се издига най-високо над морското равнище, но най-отдалечената точка от центъра на Земята е еквадорският връх Чимборасо (6272 м) в Андите, а угасналият вулкан Мауна Кеа на Хавайските острови, иначе само 4201 м, е над 9 км висок, ако се измери от основата му на океанското дъно.

- По последни данни, обявени от Държавното управление по геодезия и картография на Китай през октомври 2005 г., Еверест е висок 8844.43.

- Сър Джордж Еверест дори не е подозирал за съществуването на своя кръщелник.

- Еверест има двама съименници: единият е мъникът Пико Еверест (1960 м) в Мексико, а другият - достойният китайски братовчед Сифън (4596 м), наричан с умиление "Малкия Еверест".