Държавници, политици, профсъюзни деятели и експерти обсъждали параметрите на "последната" образователна стратегия. Пак. А защо? Щом тия се захванат с образование, най-честата им грешка е да смятат приказките си за действителност. Грешката се размножава при избора на образци, особено ако са с формата на европейски директиви. Извън обяснимото приклякване пред чужди консултанти и спонсори роля за нея играе и свойственото на областта съдържание. То предполага идеали и поуки почти като в историята за гоненото от лисицата зайче. Като стигнало до една огрооо-мна река, горкото се залутало насам-натам, накрая вдигнало глава към Господа да Го моли за помощ. И Господ рекъл: стани, славейче, и прелети над водата. Но как, като Си ме създал зайче. Е, Аз ти давам идея, пък ти се оправяй.

За това подсещат примерите, които занимават ошашавената от недоимъци гилдия. Какво ли не беше - то Финландия, то Ирландия, то ваучерни системи, то еLearning, дигитализация и оптимизация на учебното съдържание и образователната мрежа според Лисабонски и Болонски стратегии, то пари срещу реформи на нещо вече безформено. И



след всяка по-засукана идея

все по-голяма пропаст,



деляща от връстниците им по образцовия свят огромна част от българските деца, ученици и студенти. Разбира се, става дума за тия, които не са духнали или не се канят да духнат с пълно право от страната. Защото истинската любов и дарби към знание не чакат светло бъдеще. Да не говорим, че не вярват на "национално отговорния капитал", който при благоприятни условия щял бил да влага примерно в наука и балет, а не в хотели и футболисти. Обичащите знанието приличат отчасти на идеалния пролетариат - той няма отечество.

С напускащите и успяващите обаче остават заблудите за особената надареност на нацията в ученето. Нали се случва някой да спечели международно състезание я по математика, я по немски език, я по сумо, или да измисли компютъра, особено ако се роди в САЩ от майка ирландка и баща българин? Но тези единици могат да скрият само за слепци това, което е.

Накратко то е следното. Почти навсякъде



масовото образование е формално



и се изчерпва в престояване в учебните заведения, за да се получи някакво свидетелство. Знания и опит се получават извън и въпреки официалната образователна система. Достъп до това реално образование имат децата от столицата и няколко по-големи градове, и то ако са от семейства с високи доходи. Има и към 400 000 турчета и циганета, учещи в етнически "чисти" училища. Повечето от тях кретат до четвърти, пети или шести клас, трудно говорят и четат български, почти не могат да пишат. Всеки може да го провери, ако издиктува "Напред, науката е слънце, което във душите грей". И никакво утешение не е, че някои учители със сигурност също пишат "напрет", "наукъта", "куето" и "дошите".

Най-амбициозните средношколци (между 9000 и 12 000 годишно) не се съобразяват с легитимистите от Народното събрание и преписвачите на разни единни стандарти за учебно съдържание, което щяло да гарантира равни шансове за явяващите се на матура у нас към 2009 г. Те просто полагат чужди матури и тестове



за университети най-вече в

САЩ, Германия, Франция, Австрия



По-неамбициозните и уседналите - около 4000-5000 - отиват след дълга и скъпа за доходите у нас подготовка (между 10-12 месеца и 1500-2500 евро) в десетина добри специалности на четири-пет университета и висши училища. За всички останали - към 30 000 всяка година, с тенденция за намаляване - са отворени стотина държавни и частни легални и нелегални образователни институции, които могат да оптимизират дейността си на принципа "плащате сега на това гише, а дипломата ще си я вземете след четири години от съседното". После идват магистратури и докторантури, където господстват горе-долу същите отношения. Докторантите дори получават стипендии, но рядко си пишат дисертациите.

Всичко това налага не сравнения с образци, а оглеждане на възможности да се спре обществената деградация. По отношение на образованието тя представлява устойчива тенденция



всяко следващо поколение да е

по-зле образовано от предходното



Затова в тъй близкия ЕС през 2015 г. към 30% от хората до 29 години ще са в системата на висше образование и квалификации, а у нас ще са около 15%. Нещата ще са по-зле, ако не се опитат няколко изпитани решения. С оглед на ситуацията те са по-ефикасни, отколкото управленските съчинения с елементи на разсъждение по пасажи на Лисабонската стратегия. И тъй като са от времената на д-р Петър Берон и Неофит Рилски, с право могат да са черти на най-първичка образователна стратегия.

Първо: грамотен родител поне с две деца, че и в малко село, да може да обучава с общинска плата децата си у дома по осъвременена програма на "Рибния буквар".

Второ: всячески да се поощрява взаимоучителната метода.

Трето: общините и настоятелствата да определят директори, а после с тях програмите, учителите и заплатите им.

Четвърто: умните деца да се пращат да учат в по-големите градове и в странство с общински и църковни пари.

А какво да правят за образованието държавата, политическите партии, синдикатите? Много просто: да си гледат работата.