В хипермаркет „Хит" редовно правят промоции. Когато минеш покрай красиво наредени щендери, отегчени, но привлекателни девойки те подканят да пробваш я чаша вино, я колбасче, я да си купиш белина с отстъпка. Моята любима промоция е тази на шоколадите „Линд". Както се казва - никога не стигат. Всеки път като доближа към тях, ми се усмихват и ме канят да опитам от вълшебството на швейцарската какаова магия. Опитвам, не е да не опитвам, защото иначе покупката е занимание разорително.

Последния път, когато се насочих небрежно и очакващо към щендера, девойката ме огледа отгоре до долу, но с такава студенина, че се почувствах като прелетна патка, поразена от птичи грип. Четях в очите й пренебрежение. Обърна се на другата страна милата, и изобщо... останах без шоколад. Нормално. Не съм се бръснал повече от 20 дни заради изгубен бас. За съжаление не приличам на Брад Пит от „Седем години в Тибет", а като германски капитан на подводница от Втората световна война, преследван от силно мотивирани американски ес-минци. От тази случка си направих много изводи. Първият, разбира се, е, че трябва да се обръсна. Но той изобщо не е важен. Обрасъл съм, защото смятам, че ако човек държи на думата си, трябва да понесе всичко, което следва. Заради едно убеждение обаче усетих, поне шеговито, че



не е никак хубаво да си различен,



да си, хм... неразбран.

Странно е, че точно покрай кулинарията разбрах много неща за религиите и съпътстващите ги конфликти. Но не става въпрос за хипермаркета и швейцарския шоколад, а за времето, когато се учех как се уреждат конфликти между различни етнически, културни и религиозни групи в малкото австрийско градче Щадшлайнинг. В тази среда на културен сблъсък се стараехме да обменяме и познания един за друг. Ценности като музика и литература до рецепти, примерно. Африканска кухня? Как да не си любопитен как готвят в централната част на този дивен континент.

Африканките обаче прокуждаха всички от кухнята. Не се заблуждавайте, нямаше расизъм. Просто никой не можеше да издържи на миризмата, която издаваха блюдата им. Общо взето манджите се придържаха съм следното действие: пържене. Разбира се, по-важни в случая са съставките. Например риба по камерунски се готвеше по следния начин: скумрия, забъркана със сланина, кренвирши, зеленчуци, тлъстичко овнешко, черно пиперче, червено пиперче, куркума. Поне така правеше колежката Уенди. Пълна смрад!

Нещо не ги разбирах в този им вкус, но и те не разбираха защо момчето от Малайзия се кланя на някаква малка фигурка. Един ден Аманда, наистина прелестна нигерийка (напомня малко на Шаде), влезе в стаята му, докато изпълняваше религиозен ритуал, грабна статуйката на Буда и започна да я подмята с любопитство. Момчето почти се разплака. Аманда така и не разбра, че е поругала нещо много свято за него. Македонецът Данчо пък беше втрещен, че малайзиецът е гей, може би защото за първи път срещаше "различен" (Нали знаете, шо е маке, 'се е юнак. Само не знам как се вписва бисексуалният Александър Велики в историята им, но нейсе). Данчо обаче готвеше прекрасно и македонската кауза намираше лесно привърженици сред представителите на други нации и народи. Когато бяхме заедно обаче, не се нуждаехме от история и преводач.

С него си мислехме, че угандиецът Тони Омодо е просто лентяй, но това беше, преди да разберем, че всъщност е болен от СПИН. Тони беше виждал смъртта в лицето доста преди това. През родния му град минава река, която идва от Руанда. По време на кланетата между тутси и бхуто тя била задръстена от трупове. Месеци след това водата била отровна. Може би най-безмилостната касапница, която се е случвала в Африка. Европа и САЩ си бяха затворили очите. Свободата на словото не направи нищо.

Мюсюлманският свят е различен. Не съм сигурен, че има много европейци, които влизат в детайлите на този свят. Може би заради това в началото трудно разбирахме и пакистанеца Башар. Той настояваше например месото, което яде, да е от животно „правилно" заклано. Правилно означава да бъде прочетена молитва, с която да благодариш на Аллах за дара и да се извиниш на агнето, че му отнемаш живота. Той се гнусеше от масовите кланници. И ние, феновете на хипермаркети, трудно свикнахме с вижданията му.

Башар се молеше точно толкова, колкото изискваше Коранът - истински правоверен. Той обаче се възмущаваше от своя имам в Исламабад, който проповядвал против другите религии. Политика, казваше той. Според Башар в Корана пише, че в рая отиват не само мюсюлманите, но "хората, които са извършили добри дела".



Насилието няма място във вярата



Затова той не харесваше, че духовните им водачи пращат обикновените пакистанци да се записват доброволци, за да се бият в Кашмир с индийците, въпреки че са луди по техните филми и музика. Хиляди са загинали в планините, но не защото са участвали в престрелки, а защото никой не им обяснявал, че на 5000 метра трябва да си облечен добре и трябва да минеш аклиматизация. Индиецът от групата го подкрепяше, същото било и от другата страна. Говореха на един език - буквално и в преносен смисъл.

Башар пък не разбираше защо неговият сънародник, син на голям политик, харесваше толкова много алкохола, при условие че е мюсюлманин. Широкоскроеният Асим от своя страна вярваше, че достиженията на цивилизацията трябва да бъдат тествани с цената на всичко. Ето, поради това обичаше да кара с 200 км/ч, пиейки бира. Той сам избираше колко религиозен може да бъде, но имаше граница, която никога не прекрачваше. Вярата.



В чистия си вид вярата почива на едни същи добродетели



Добрите хора от различни религии, както казваше Башар, могат да хвърлят мостове между различните светове. Мирният процес по принцип е мъчително нещо, защото е изграждане на доверие чрез диалог и приемане на различния. Това е крехък процес и балансът лесно може да се наруши чрез глупави постъпки. Неразбирането и липсата на диалог са основни подправки в кухнята на конфликтите и често невинни постъпки могат да струват скъпо.

Ние уважаваме нашите свободи, но често злоупотребяваме с тях. "Да, имаме право да карикатурим Бог", написаха французите. Да, имат право. Ако смятат, че са достатъчно смели и свободни, могат да отидат и да се изплюят върху гроба на имам Али в Кербала по време на поклонение. Това пак е изконна западна ценност - свободата на действията. Но съм много любопитен да се запозная с някой от тези смелчаци, който ще си го позволи.

Да преминеш границата и да удариш по най-важното нещо на "другите" - вярата, не е кой знае какъв героизъм. По такъв начин обаче отнемаш аргументите на разумните и на преден план идват екстремистите - и от двете страни. Диалогът сменя дневния си ред и на преден план идват хора, които говорят на различни езици. Излизат някакви малоумници, дето започват да убиват, палят, предлагат награди за главата на художник. Причина и следствие.

Очевидно е, че свободата на словото е в основа, върху която се изгражда демокрацията. Ние искрено вярваме в това и затова се дразним от агресията срещу нея. Агресията разклаща нашия свят. Но май пак споменах думата "вяра".

Ако искаме да запазим устоите на нашата вяра, защо трябва да приемаме за нормално да нараняваме чувствата на "другите"? Ако целта е с правата да забъркваме каши, дето смърдят, целта е постигната. Конфликтът е сготвен, гарниран и поднесен на висока цена.