------------------

Христо Бойчев е роден през 1950 г. в село Аглавец до Полски Тръмбеш. Завършва машинно инженерство в Русе. Автор на над 10 пиеси, чиито постановки в Европа, САЩ и Канада, Азия и Австралия надхвърлят 100. Най-популярната му пиеса е "Полковникът птица". През 1997 г. с нея Бойчев спечели Международната награда за драматургия на Британския съвет в състезание с над 400 други пиеси от цял свят. Лично Харолд Пинтър му връчи наградата. На 9 февруари т.г. в театър "Сълза и смях" бе софийската премиера на "Оркестър Титаник" - възстановената култова постановка на Пламен Панев. Авторът представи и двуезичното издание, на български и сръбски, на "Полковникът птица и други пиеси".

-------------------------



- Съзираш ли светъл лъч в тунела на нашата демокрация? Някъде беше казал, че това не е истинска демокрация. Нещо повече - че си е направо вид революция.

- Нашата демокрация ли? Аз мисля, че след 2007-а нашата демокрация вече няма да бъде наша - и в това ми е надеждата. В последните 700 години ние май нищо не можахме да направим сами. Нито от турско се освободихме сами, както гърците и сърбите, нито комунизма си направихме сами... А сега, бре аман, Европа да ни направи и демокрацията. Те ще я направят - но за тях, не за нас. Сигурно ще имаме равни права с тях, но е важно да имаме и равни възможности - а ние нямаме и няма и да имаме. Бедните имат само права, а богатите имат и възможности… Та да продължим. За бъдещето се съди по миналото, т.е. по трайните тенденции. Щом в последните 700 години сме били все бедни, такива ще бъдем и следващите 700.

Друга стабилна тенденция - от Иван Асен II насам все сме губили от територията си. И трябва да си направим изводи. Какви? Досега след всеки конфликт сме губили територии - значи трябва да избягваме конфликти. Последният конфликт, в които се набутахме, беше Косово - дадохме коридор и от изхода на този конфликт май се очертава обща граница с Косово. Това пък за сетен път потвърждава, че нямаме стратегически усет за точния съюзник. Другият конфликт, в който се натресохме, е Ирак. Досега ползата ни от това, както ни убеждават, бил натрупаният военен опит. Много е важно обаче военният опит да бъде позитивен, а нашият е негативен… Да се научиш да умираш не е никак полезно.

А за светлия лъч в тунела мога да кажа, че е много важно лъчът да не е от насрещно идващ влак,защото има и такива лъчи в тунелите.

- Какъв би бил според теб Симеон като театрален персонаж - трагичен, сатиричен образ?

- Симеон е царски персонаж във всички случаи. Но персонажът май се очертава да бъде без характер. Това за цар може и да е добре, но за поданиците определено не е.

- Като че ли българската сцена бавно и със скърцане те преоткрива, след като твоите пиеси бяха поставени в цял свят. Защо те недолюбват тук?

- Това не е пълната истина. Няма по-поставян от мен съвременен автор в България през последните 15 години. А сред класиците съм на трето място след Шекспир и Чехов. "Полковникът птица" е поставяна 20 пъти в България, "Районна болница" - 35 пъти, "Подземният" - 18 пъти, и т.н. Но театралното пространство тук е много малко. В България има всичко на всичко 30 театъра, а само в Европа според мен има поне 400 сериозни театри: 120 в Германия, в Полша - 60, в Англия - 50, и т.н. Веднъж даже се учудиха, че толкова малка държавица като нашата си има свой език. Светът дори не различава гръцката азбука от нашата. Знаят само няколко имена от региона: Бойчев, Орхан Памук, Дуковски, но само Стоичков знаят откъде е…Впрочем колко души знаят откъде е Маркес? Латиноамериканец и толкова. Свят голям…

И в Барселона, и в Белград, и в Прага и Монреал си имат техните Теди Москов, Лафазанов и Куркински. Това го казах веднъж на Куркински и той възкликна облекчено: "О, господи, наистина ли? Така самотен се чувствах." В Прага пък ме постави техният Теди Москов, макар че предпочитам да беше нашият. Този сезон например в България имам само една постановка в Бургас срещу 20 в чужбина. Всеки момент от денонощието, поради часовата разлика, някъде по света звучи мой текст. В София наистина охладняха към драматургията ми, щом пробих по света. Когато "Полковникът..." взе наградата в Лондон, я поиска Военният театър. Но след месец се извъртяха, измънкаха нещо, не разбрах какво…

После чух, че някой си горе, (сега е долу!) обявил пиесата за антинатовска. Това е смешно. Пиесата не е нито анти, нито про НАТОВСКА. Обичам НАТО точно колкото Варшавския договор. После пиесата стоя две години в чекмеджетата на Народния театър. През това време я поставиха пет чужди национални театъра, но от нашия само веднъж ме питаха каква ми била основната идея ( понятие от соцреализма)… После я започнаха, но пък се изпокараха актьори и режисьори…Нашенска работа - нямам време и нерви за това…

- Ти май си единственият успешен драматург на световните сцени, който си е сам агент и импресарио? Кое те принуди да постъпиш така?

- Не само аз съм без агент. И Жан Клод Кариер сам се менажира. Аз обаче имам агенции в някои държави. В Германия и Франция например, защото не разбирам езиците и не мога да се ориентирам в системата им в интернет. В Германия най-мощните агенции са "Хеншел" и "Фишер", но работят само с когото те решат. Шефът на "Хеншел" е завършил ВГИК в Москва и контактуваме на руски. В България поради малкото пазарно пространство в театъра, професията на литературния агент е лишена от смисъл. А що се отнася за чужбина, в момента у нас няма по-запознат от мен със световните театрални структури. Не е лесно да впечатлиш света, но понякога става.

- Чуждите ти театрални награди май са повече от българските? Не таиш ли горчивина към родните театрални среди?

- Всяка постановка в чужбина е награда за автора. Награждават те и морално, и материално. В България вече нямам нужда от награди. Когато имах нужда, не ми даваха. Тук наградите затова нямат стойност, защото ги дават, когато нямаш вече нужда. Единствената награда, от която имах нужда, ми я даде Георги Йорданов през комунизма - награда за млад автор. И не смятам да се разграничавам от нея.

- Най-успешната ти пиеса до момента, "Полковникът птица", е писана по действителен случай. За целта си използвал дописка във вестник. Как отговаряш на упреците, че си изплагиатствал Кен Киси и Милош Форман? Би ли осветлил още малко предисторията на пиесата?

- Към тази пиеса има много претенции. Да, поводът е дописка във вестник. Няма да кажа вестника, защото и той ще предяви претенции. Дописката ми донесе режисьорът Пламен Панев - да развия от нея сценарий. Аз написах обаче и пиеса. Колкото по-известна става една творба, толкова повече претенции има към нея. Обвиниха ме, че съм откраднал идеята от "Човекоядката" на Иван Радоев. Познавах го лично - и той мене. Радоев беше толкова богат човек, че да крадеш сюжети от него е като да крадеш химикалки от банката. Надявам се, че съм откраднал много повече и мисля, че той би бил щастлив да е така.

Сравнения с Кен Киси има и в Русия, и в Америка. Аз не харесвам романа - има герои, но е схематичен, както и Оруел. (Ако го беше написал българин, никой нямаше да знае за него и до днес.)

Не е имал претенции към пиесата само авторът на дописката във вестника. И Харолд Пинтър, който ми даде наградата. После, като тръгна пиесата по света, почнаха претенциите кой колко ми е помогнал да пробия.

За "Оркестър Титаник" досега също има пет претенции за съавторство. Истината е, че никой друг не я написа вместо мен. Автор на идеята на "Спирка последна" е талантливият артист Емил Джамджиев, но и така не го разбра приживе. Беше през комунизма и той ме информира, че най-добре зареденият хранителен магазин бил срещу гробищата в "Орландовци". Оттам ми хрумна идеята, че е заради покойниците от ЦК, които нощем пазаруват там.

Авторът на идеята на пиесата "Онова нещо" е един комшия от Полски Тръмбеш. Видях случката в неговия двор и той дори е един от героите, но и на него не съм му казвал, да не се обиди. Междувпрочем, прототипът от най-известната пиеса в сръбската класика, "Кощана" от Боран Станкович, циганка-певачка от родния му град, го съдила за съавторство. Не успяла, понеже по паспорт била Маланка, а Кощана е име, измислено от автора (от кестен). И не е била красива като описаната героиня в пиесата, та в съда не й повярвали.

- Как гледаш на многобройните драматизации на класически автори от страна на театралните режисьори. Как намираш родния театрален живот?

- Драматизацията на класически автор е като да се наемеш да направиш преразпределение на масивен апартамент. Това е приятно и забавно начинание. Архитектурата е стабилна - от тебе се иска да избиеш някоя стена или да остъклиш балкона.

Някои пък смятат, че със западна класика ще впечатлят Запада. Това обаче е все едно немец да изпее "Морен сокол пие…" Напротив, Западът иска да види нещо различно. И понеже рационалността на живота там изсушава духа, свежите текстове сега идват от Балканите. И в драмата, и в белетристиката. В момента Балканите са духовният резерват на Европа.

Друга причина е меракът да станеш съавтор на големия автор. При жив автор е по-трудно. Един талантлив наш режисьор ми сподели, че вече не го вълнува да бъде "преводач" на драматурга. Иска човекът да бъде автор напълно - и аз го разбирам. Защото аз също не съм автор 100% на спектакъла, а ме преразказва режисьорът. Статистиката, а и скромният ми опит сочат, че от 10 постановки на един текст само 1-2 са сполучливи. От 10 постановки в софийския репертоар една-две са добрите. Другото е скука.

- Какво научи за България, гледайки я отвън?

- Научих много неща - но все лоши. В училище ни втълпяваха неща, които се оказаха пълна заблуда. Първата: че българинът е честен и работлив. Втората - че има естетическо чувство. Трето - били сме свободолюбиви… По свободолюбие сме последни на Балканите, дори и по реда на освобождаване от Османската империя, както искат да я наричаме турците, защото се разграничавали сега от нея…(Както БСП от БКП.)

А за прословутото предателство на българите да не говорим - защото то е обща балканска черта, както разбрах напоследък. Но най-отчайващото нещо, което научих в чужбина за България, е, че българинът не може да живее без нея.