Повечето от нас са възмутени с цялото си същество от педофилията. Има защо. Въпреки законите срещу злоупотребата с децата педофилите продължават да правят своите порносайтове, порнофилми и порнодискове. Да изобретяват нови техники за съблазняване. Да окупират нови пространства. Броят на престъпленията и жертвите им нараства. Вече гръмна и парламентът.

Как е възможно обществото да проявява каквато и да било снизходителност към педофилството? Дали то е последица от разюзданост на нравите? Или безхаберие и ненаказаност? Или е безобидно природно влечение на някои екземпляри, с които дори обществото, обвинявано след сексуалната революция, че упражнява репресивни функции спрямо индивида, не може или не иска да се справи? От една страна, чуваме призиви за доживотна присъда и нулева толерантност, а от друга, не намираме солидни и неопровержими основания против това явление, защото можем ли да тръгнем срещу "човешката природа"?!

Веднага тук ми идва наум една философска сентенция, че човекът няма природа, той има само история. Което ще рече, че човешката природа се променя, тъй като е социално формирана. В общество, в което смисълът на всичко, което се случва, е забавлението, в социална среда, в която дори се работи за удоволствието или по-точно за пари, които да ми донесат после удоволствия, в идеология, която ни внушава, че най-важното е задоволяването на собствените потребности и осигуряването на ресурси за потребление, в култура, наречена отдавна потребителска, не е чудно, че и децата са превърнати в средство за извличане на удоволствие и са потребявани. Обекти на сексуална експлоатация те са третирани като



играчки, осигуряващи

радост на педофила



Ако наистина собствената задоволеност е върховното изискване за добре живян живот, то в сексуален план възползването от невинността, наивността и непретенциозността на децата е най-чистата печалба. Това е доведената докрай логика на либералното - либерализирано и приватизирано - общество.

С риск пред обвинение в ретроградност, ще кажа, че педофилите се раждат не в природата, а в перверзното общество, където злоупотребата с другите е издигната в култ. Силните злоупотребяват със слабите, възрастните с децата, богатите с бедните, политиците с народа си. В култ е издигнат собственият кеф. Незаинтересоваността към съдбата на другите се смята за добродетел. Всеки да отговаря за себе си. Нормално е да си безотговорен. Свободата, която не е предшествана от отговорността, е произвол. Ненаказаният произвол е тирания. Всичко това има много малко общо със светлото демократично бъдеще, което подобно на комунистическото, не знаем дали ще доживеем. Педофилията е само въплъщението - телесният израз - на този стил на живот. Най-беззащитните са децата и те са обектът на най-голямата гавра.

Редом с педофилията веднага се повдига въпросът за хомосексуализма. Той не е просто източник на объркване и ожесточен дебат. Не просто в обществото се води нова борба за признание - равните права на хомосексуалните. Мястото от едната или другата страна на разделението е знак дали човек е част от модерното общество. Но то е и знакът, че следвайки пътищата на модернизирането, сме попаднали в задънена улица.

Станали сме толкова модерни, че няма повече накъде.

Безспорно всеки има право да избира самия себе си. В този дискурс на правата ние кимаме в знак на съгласие на всеки, че има право да избира сексуалната си идентификация. Това си е негова работа. Или най-много е работа и на неговия партньор. Тук не е случайно, че другият е наричан партньор.



Като че ли

любовта е бизнес



Като че ли сме равнопоставени предприемачи и сексът е сделка. А може би принуда, защото сделките много често само прикриват отношенията на принуда и насилие. Ако обаче трябва да говорим трезво, то в любовта Другият е любимият или любимата - най-високопоставеното човешко същество. А предаността ни към него/нея е безкористното отдаване. Не е нито търговия, нито изнудване, нито борба, нито бизнес, нито обладаване.

Преди сексуалната революция (която прокламира след Фройд, че нашата сексуалност е постоянно социално потискана и цялата човешка култура е само превърната форма на либидото) да си гей беше срамно и недопустимо. За лесбийките още не се говореше открито. Жените винаги са били по-свенливи. Свенливостта обаче днес е грях. На уважение са "разкрепостените личности". Да си разкрепостен значи, че не те е еня за другия и за другите. Ако си разкрепостен, значи ще просперираш в обществото, където всичко без свян е "за продан". Но да не нагазваме в толкова дълбоки води.

Хомосексуалността, ако не е продукт на сексуално изнудване, е последица от третирането на другия като подобен на мен или равния на мен в разменните отношения. Той или тя имат същия нагон като мен. Принадлежим към една и съща "кръвна" група. Хомосексуалността е тържеството на културата на идентичността. Ако съм гей, жените са ми непоносими; ако съм лесбийка, мъжете са ми непоносими. Парадоксално: хомосексуалистите, които са най-кресливите защитници на респекта към различните, всъщност се привързват един към друг, поради своята еднаквост. Това е то постмодерността, т.е. модерността, оплетена в собствените си мрежи.

В хетеросексуалността човек обича Другия/заради неговата/нейната другост. Не защото любимото същество е като мен, сходно с мен, равно на мен. Ако обичам заради приликата с мен,



обичам всъщност себе си



Любовта подкрепя Другия в неговата/нейната другост: мъжът - жената, а жената - мъжа. Дали само в романите от отминали вече времена се срещат благородните мъже и жени, готови на саможертва в името на любимата/любимия, т.е. на различния от мен? Може ли човешката сексуалност, или по-общо човешката чувствителност, да бъде сведена до нарцисизма, индивидуализма, търгашеството, съблазънта, пошлостта или самозадоволяването?

Дебатът е открит. Той не може да обсъжда само наказанието за педофилите. Това е въпрос също на много по-широка обществена нагласа. Ето защо трябва сериозно да се помисли за обществената търпимост и за обществените санкции.