Още по времето на Елцин един разтропан арабин, български зет, ми разказа епизод от усиления бизнестуризъм, който тогава се разиграваше в развалините на СССР. В московски (а може да беше и киевски?) хотел го посетили неколцина мъже с военна стойка и предложили да му продадат ракети. Човекът беше дребен търговец, в момента спазарявал рибни консерви, но идеята го намагнетизирала - ракети в онези години можели да се препродадат с огромна печалба, най-малкото Арафат със сигурност щял да се заинтересува. Но скоро ентусиазмът му се разнесъл. Освен подозрението, че може да са го сбъркали с някой търговец от по-голям калибър, изникнал въпросът: как ще извади всичките лицензи и разрешителни, как ще изнесе и прекара по суша и море тази



привлекателна стока?



Продавачите обаче се засмели, потупали го по рамото: нищо няма да изнася, нито ще товари и разтоварва. Като дойде време да употреби покупката, само дава координатите и те ги изстрелват в нужната точка. Няма митници, няма разрешителни и товарителници, няма даже рушвети.

Сделка от бъдещето.

Спомних си този страхотен търговски проект, докато траеше надлъгването за Киноцентъра, както и като четях за почти безплатното жилище, което някакъв кметски син законно придобил от строител филантроп. Това е точно такава стрелба от закрита позиция, когато някой брои пари в точка А, а целта се поразява (изпълнява, постига) в съвсем друга точка, в съвсем друго време. Или, да речем, вписваш някого в депутатска листа в Ямболско или в Пернишко, а сумата за това се появява в банковата ти сметка в Лозана или, както днес е модерно, на Кайманите. Цялата работа е обаче, че в крайна сметка



ракетите падат върху главите на гражданите



Нашите глави тоест. Защото веднъж изстреляна, ракетата не може да се върне. И все ще се стовари някъде.

И някой все ще трябва да плати…

Това отлично го знаят и нашенските ракетчици, когато се докопат до червеното копче. В обществото отдавна няма заблуди, че изгърмените в пространството сделки (като се почне от "Плама" и "Балкан", та се стигне до магистрала "Тракия", БТК, пък и тъй актуалната сега "Бояна филм") целят нещо друго освен щедро попадение в банковата сметка на онези, които в различно време са държали ръка върху копчето. Малкото останало джепане в държавата и сега продължава да се изстрелва - на пръв поглед произволно, а всъщност точно в зададения квадрат. Имат си свои карти политическите сили, имат си свои карти и отделни политици. Там е нанесено всичко, което е останало и което все още се предлага. И остава да ти подадат листчето с координатите. Само че при тези далавери нещата май протичат в обратен ред - първо се ракетата изстрелва, после се сумата превежда. Или поне едновременно. Но принципът е същият. Това е, както може би още казват в артилерията,



стрелба от закрита позиция...



И чак след време се разбира, че дори една боклукчийска сделка не може да се развали без последствия. Оглежда се в такива случаи българинът и едва тогава забелязва, че държавата му е в ями от такива ракетни удари, защото някой е натискал копчета срещу заплащане.

При социализма представата за хубава професия бе точно такава: седи си работникът до машината и само натиска копчетата. Тази представа бе усърдно лансирана, макар и силно замъглена - никой не знаеше край коя точно машина е седнал нашият работник, колко получава и кой му е началникът. И най-вече - как се е докопал до това комфортно място, което на цялата работническа класа се обещава, но никой не смогва да го заеме. И дори никой май не го е виждал. Социализмът си замина, като тъй и не даде обяснения по въпроса. Дойде капитализмът, а с него - и отговорът.

Имало, значи, такова място, такава професия, такава машина…

Професията, най-общо, е политиката. Машината е… държавната машина.



Важното е да докопаш копчето,



да туриш ръка отгоре му и да обявиш тарифата. После изпращай на воля ракети в Космоса - няма кой да ги търси. (На следващия подир тебе очите му отсега са в копчето - друго той няма да гледа.) Никой, който веднъж е бил на подобна служба, не я напуска доброволно, не отива да си пише книжките, нито да си гледа бизнеса, както обича да лъготи, докато е на власт. Копчето ги привлича като магнит, натискат се към него - дори веднъж вече освиркани, прокудени, опозорени, самите те обидени и гневни на нацията. Въображението им не предлага друга възможност, друго бъдеще, друга страст. С ръка на сърцето трябва да ги оправдаем - за повечето от тях тя и не съществува. Освен тази - да изстрелват сделки по земното кълбо…

Има обаче една подробност: обект на поражението всеки път си остава собствената ти страна. Собственият ти народ. Който, на всичкото отгоре, плаща стрелбата…