За мнозина конституционната промяна се свежда до премахване на имунитетите на народните представители. Вакханалията на безогледния егалитаризъм шества в България не от вчера. Както и да се погледне, зад т. нар. "дебат" за имунитетите се крият две неща. Първо, отклоняване на вниманието от далеч по-съществените проблеми на българските държавни институции и на политическата система. Второ, манипулиране на т. нар. "народ" - една фикция без никаква емпирична стойност, като по този начин псевдодебатът за имунитетите измества дебата за това какво собствено става с българското общество и с българските граждани. И цялото това упражнение се редуцира до производство на поредната купчина думи без никакъв реален резултат. Както казваше Том Сойер: "От думи не боли."

От друга страна, въпреки че формално целта на поредната конституционна промяна е болната съдебна система, дори плахите опити за прокарване в някаква форма на публичност и отчетност (пък били те и в рамките на институционализираната мимикрия), произведе яростната реакция на капсулиралата се магистратура. За която "правото" е обект на



изключителна концесия на

юридическото съсловие



И която все забравя, че съдебната система е преди всичко система на публична власт. Т.е. следва да е функция на обществения интерес, който я формира, финансира и комуто тя дължи качествена публична услуга - законосъобразно и прозрачно правораздаване. Институциите обаче постоянно се крият зад непристъпната крепост на "разделението на властите и независимостта на съдебната власт". Един принцип, който се фетишизира от правораздавателната общност, която го дешифрира като безконтролност, безотчетност и безотговорност, забравяйки, че разделението на властите върви успоредно с принципа за взаимен контрол и баланс на тези власти.

Най-сетне прилагането на ново законодателство не е просто употреба на гола воля, административен ресурс или организиране на поредната кампания - този път заради последния мониторингов доклад на Европейската комисия. Защото естеството и социалната логика на т. нар. български "преход" задават императивната рамка на структурата, функциите и мястото на правораздаването у нас. А историята на българския преход може да бъде разказана като история на нарастващо криминализиране на обществото и на разяждана от корупция институционална и правораздавателна система.

Конституционният модел на правораздаването, очертан в глава шеста "Съдебна власт", се отличава в няколко направления в сравнение със статута му до началото на 90-те години.

Първо, институционалната система на правораздаване се отделя от корпуса на централизираната държавна администрация и се обособява като отделна система. Това отделяне се базира на принципа за разделение на властите (но само в първата му част), като по този начин се е предполагало, че правосъдието ще бъде освободено от политически и институционални зависимости от всякакъв вид и ще бъде подчинено единствено и само на закона (вж. чл. 117, ал. 2 от конституцията). Тази система се изгражда йерархично, като по-долните нива са във функционална, а чрез това де факто и в управленска зависимост от по-горните (вж. чл. 124, 125, 126 от конституцията).

Второ, системата се управлява от особен орган - Висшия съдебен съвет, формиран на квотен принцип. Според чл. 130, ал. 3 от конституцията от общо 25 членове на ВСС 11 се избират от Народното събрание, други 11 - от органите на съдебната власт. Следователно още на ниво конституционен текст има двусмислие и непоследователност. От една страна, цялата конституционна уредба на съдебната власт е насочена към нейното автономизиране и даже капсулиране. Същевременно с прокарване на т. нар. парламентарна квота в състава на върховния кадрови, финансов и административен орган на системата се осъществява по конституционен път



дистанционно политическо

управление на съдебната власт



Съгласно чл. 129 от конституцията ВСС осъществява цялостната политика по набиране на кадри и тяхното придвижване в кариерата, както и реализация на тяхната дисциплинарна отговорност, включително снемане на функционалния им имунитет (чл. 131 и 132 от конституцията).

Като отчетем структурните и персоналните зависимости, които конституционната уредба допуска, очевидно е, че т. нар. независимост на съдебната власт се свежда до следното: тя следва да бъде дотолкова независима, доколкото тази формална независимост може да служи като параван за прокарване на политическо, икономическо и персонално влияние върху правораздаването, но не директно, а индиректно - чрез дистанционно управление на системата. По този начин не се носи пряка политическа и друга отговорност за едни или други управленски и юрисдикционни актове и действия. И същевременно се прокарват едни или други интереси, без техният адресат да може да бъде директно разпознат. Самото индиректно влияние се осъществява чрез овладяване контрола на горните нива на системата - ВСС, върховните съдилища и прокуратурата. И това е напълно обяснимо - изхождайки от специфичното естество на правораздаването, което по своя характер е многостепенна система за вземане на решения. Едва окончателният (т.е. влязъл в сила) акт произвежда съответните правни и пр. ефекти. Следователно с оглед различните видове корупционни практики интерес представляват предимно тези нива на системата, където това се случва.

Допускането за формална независимост и индиректна зависимост, и то по конституционен път е отворена врата за



нерегламентирано влияние

за кадрови назначения



и вземане на съответните управленски решения.

Същевременно като реплика на състоянието, мястото и функциите на репресивните органи до 1989 г. с конституцията от 1991 г. към т. нар. съдебна система се прикачват прокуратурата и следствието, като по този начин изначално се взривява възможността системата да има обща политика и съгласуван общ интерес - поради принципно различното предназначение и профил на тези институции. Разбира се, тук първоначалните мотиви са били тези органи да бъдат откъснати от системата на политически дирижираната държавна администрация и ставайки автономни, да служат единствено на закона. Т.е. да престанат да бъдат оръдие за избирателна политическа и наказателна репресия. Вече многократно в специализираната и обща литература (и в искания за тълкуване до Конституционния съд) е подчертавана тази институционална и функционална несъвместимост. Но тя биваше "внезапно" откривана едва и когато съответният орган от системата на съдебната власт (имам предвид най-вече прокуратурата и следствието) по една или друга причина се отклоняваха от първоначално зададената им политическа програма.

Следователно системният обзор на конституционния статут на съдебната система у нас очертава параметрите на правораздавателен модел, който се отличава със следните характеристики:

- налице е съвкупност от институции, включваща съдебните органи, прокуратурата и следствието, обособени като самостоятелен субект ("трета власт"). Мотивът на конституционния законодател за това е бил, че по този начин се създават структурни предпоставки за самостоятелност на правораздаването, което чрез този регламент ще бъде гарантирано при обективно вземане на различни правораздавателни решения;

- бидейки самостоятелна система ("власт"), в нея е съвместено несъвместимото: да бъде едновременно самоуправляваща се, което означава всички въпроси, които касаят функционирането на системата, да се вземат от самата нея - чрез нейните управителни органи (т.е. от ВСС, специализираните му комисии, администрацията на ВСС и административните ръководители на отделните звена в съда, прокуратурата и следствието) и същевременно самоконтролираща се - т.е. обектът на контрол и контролиращият са едно и също нещо. Сама по себе си независимостта не е негативна характеристика - особено ако става дума за някаква самоуправляваща се общност. Но правораздаването не касае само и единствено съдебната система, а всеки един гражданин поотделно и публиката като цяло;

- липсват всякакви юридически



механизми за публичен

външен контрол,



които са предвидливо елиминирани, прикривайки се благовидно зад принципа за самостоятелност и независимост, съвсем неслучайно превърнат във фетиш. За това допринасят не само конституционната уредба, но и редица промени във винаги конюнктурния Закон за съдебната власт. Същевременно отсъствието на външен прозрачен контрол е заменено от индиректен (прикрит) политически контрол - чрез въвеждане на т. нар. парламентарна квота във ВСС, която е функция от поредната политическа конюнктура;

- ВСС изземва все повече материални, технически и финансови функции и се превръща в паралелно Министерство на правосъдието;

- капсулирането на системата е окончателно завършено, доколкото тя ползва външен (т.е. бюджетен) ресурс, но го разходва по критерии, известни само на нея - паразитирайки върху един не особено ясен конституционен текст, че съдебната система има самостоятелен бюджет. Никъде в конституцията не е казано, че имайки "самостоятелен бюджет", системата сама го изработва, налага и разходва безконтролно. Всичко това бе дописано впоследствие - в Закона за съдебната власт, като на Конституционния съд тези разпоредби неслучайно му се видяха съвсем в реда на нещата.

Ето как бяха създадени всички институционални, процесуални и материални предпоставки за вземане на решения в условията на неограничена дискреция. А оттук до злоупотребата "по занятие" има само една крачка. Как тогава да не си спомним за думите на Лев Троцки: "Забелязал съм, че когато някой разпределя чужди ресурси, кой знае защо, никога не забравя за себе си."

--------------

* Д-р Христов е преподавател по социология на правото в СУ "Св. Климент Охридски".