Миналото, то се знай, не е на мода и в България. Напоследък няколко невинни опита да се възстановят събития или поне да се цитират думи, които са се оказали разрушителни за националния живот, бяха окачествени като дребнавост, злопаметност и отмъщение. Нищо, че тези събития и техните герои си стоят във вестниците от онези дни - днес не е добър тон да се споменават. Вече по-лесно можеш да посочиш кой е започнал Междусъюзническата война, отколкото кой ловко и подло е пробутал това за "земята в реални граници", за ликвидационните съвети и РМД-та - трите кита на българската съсипия. (По-точно - първите три кита.) Опитът да се изолира паметта от националния живот е повече от разбираем. Тя не поправя историческите золуми, нито може да причини някакви главоболия на онези, които ги практикуват. Но те, които държат да се знае кои са, не искат да се помни кои са били. Гъсениците са станали пеперуди. Макар че в политиката метаморфозата е обратна:



там пеперудите се превръщат в гъсеници



И опоскват всичко, което докопат...

Това в отечеството не е от днес. Тук никога не е било популярно да се изследват причините, нито да се търсят зародишите на хилядите печални последствия. Така се формира примитивният наш фатализъм, почти параноичната подозрителност към съседи и велики сили, както и непонятното, губително източване на кръв и време в безплодни междуособици. Никой никъде не признава, че в корена лежи нашата безгрижна нагласа да правим път на всякакви политически туристи, упътени към върховете. Понякога от разсеяност, понякога от сметка, нерядко - и за сеир.

В тюхканията около вечно обърнатата българска кола никой не се връща да потърси камъчето, което за пореден път я прекатурва. Кой го е това камъче проспал или дори - кой го е турил на пътя й. Защото в наши дни дори трагедията Либия си има предистория и тя е в изпускането - или напротив - изтласкването към върха на



личности, противопоказни за всяка администрация



(Да не отваряме дума дори за магистратските мелета и прочее преходни пушилки и пукотевици.)

Някакъв паметлив участник в Априлския пленум разказваше преди време по вестниците как старите кримки в комунистическата партия сложили Живков начело, защото бил безличен и щял да ги слуша. Иначе, откровеничеше ветеранът, такива като него имахме поне петстотин. Спомням си, че тогава писах по този повод колко е страшно, дето е имало още пет стотици такива кошмарни личности, за които никой не е и подозирал дори. И (признавам) - нито дума за онези, които тъй безотговорно избутват начело на държавата един юнак, за когото самите те нямат особено високо мнение.

В онова време просветените мъже в България изпитваха и някаква гнусливост към властта и кариерата, смяташе се, че това е



поле за посредствеността,



която няма дарби и способности да напредне на друго поприще. Това се и потвърждаваше при най-бегъл оглед на кандидатите, та издигането им нерядко се съпровождаше с присмех и намигания, както и с разказване на комични епизоди за тяхната некомпетентност и необразованост.

Анекдотичната основа на не една кариера бе разгадавана сравнително бързо, но това никога не й попречваше да се състои. Отрано и компетентно освидетелствани от общественото мнение авантюристи в България винаги са имали същия шанс да напреднат, както и порядъчните хора. А по някакво гадно правило - и по-голям.

Повечето от тях още на старта са могли да бъдат разпознати като жива илюстрация към недолюбваната тогава теория на Ломброзо. Но публиката почти винаги проспива този старт, а с някакво пакостно упоение дори го и насърчава. Може би защото несвестният и негодникът по правило са по-свежи и действат възбуждащо. Имат, както казват театралните критици, автентично присъствие на политическата сцена.

И чак когато забъркат някоя каша на тази сцена, някой срамежливо припомня, че те са си били такива "от малки". Дори понякога бива назован и



онзи, който ги е качил на сцената



Най-често този последният отрича докрай.

И остават в общественото пространство и Човекът от мъглата, и да речем министърката, на която й изваждат акт за надписване на сметки още от годините, когато е била келнерка. Остават биячи, фалшификатори, педофили, остават алкохолици и параноици, както и - най-вече! - бездарни драскачи, китаристи или просто устатници с оживено коментирано либидо. Остават, защото сме ги качили на сцената уж да ни забавляват, а те вместо това ни управляват.

И никога не си отиват оттам. Завинаги са в играта. И като ни продават, и като ни възмущават, и като ни ужасяват, и като ни позорят.

Няма на кого да се сърдим обаче. Проспали сме мига. Не сме били в час. За справка, една африканска поговорка гласи:

Всяко нещо, което кукурига, някога е било яйце.

Е, и всяко такова яйце някой го е измътил...