Не ми е известно да има друго село или град в България - нито пък извън нея, - в което да се влиза срещу заплащане. Това могат да го измислят само пресметливите габровци, оправдавайки репутацията си от популярните по едно време книжки "Габровски шеги". Боженци е единственото такова място. Причината е, че го третират като музей. От 1964 г. селото е архитектурно-исторически резерват и е в списъка на културните паметници на ЮНЕСКО. "Но ако сте наши гости и имате резервация, можете да влезете и без пари", обяснява много любезно уредничката, която къса билетчетата.

И това е само първата от многото боженски мистерии.

Втората, с която се сблъскахме, беше името на мястото. Според електронната Уикипедия, ГРАО-Габрово и ред други надеждни източници село Боженци въобще няма. Без значение, че на пътната карта в колата ми, във всички туристически сайтове и в устата на повечето хора то се зове точно така.

А в действителност се казва Боженците. Така е записано още през 1934 г. при преброяване на населението и оттогава името не е променяно. Единствената промяна настъпва през 70-те години на миналия век, когато става от махала - село.

Според последното преброяване от 2005-а пък тук има 14 постоянни жители. През летните уикенди населението набъбва до минимум 140 души. Но лятото е далеч. И в делничните дни по калдъръмените улици цари пълно мъртвило.

Боженци не е "живо" село, каквито в този край на България и без това не са останали много; но не е и изкуствено създаден етнографски паметник като "Етъра". Благодарение на усърдно развивания в последните две-три десетилетия туризъм то все пак е "гъстонаселено" в сравнение с околните Съботковци, Трапесковци, Черневци. Баба и дядо, които



пасат седемте си овце



край шосето, обясняват, че са единствените жители на своята махала. Хоремагът, един за трите села, е затворен преди няколко години. Микробус кара хляба на малцината постоянни обитатели. Има и стари предизборни плакати по стените.

Така горе-долу изглежда пътят към Боженци, след като кривнеш вдясно от главното шосе Габрово-Дряново. Ако не беше туристическата слава на селото в края на пътя, районът сигурно щеше да е опустял съвсем. Любопитното е, че по-мързеливите пътници изобщо не стигат до финалната дестинация. Те спират в "комерсиалния" хотел в село Кметовци. На 3 километра преди Боженци, популярният комплекс "Фенерите" предлага относителен лукс в битов стил.

Друг интересен факт - на баира преди Кметовци обхватът на мобилните телефони (поне на единия от двата съществуващи доскоро оператора, за третия не е проверено) свършва. И се откъсваш напълно от цивилизацията, нервното напрежение и делника. Само на три часа път от бетоновата джунгла попадаш в невероятен оазис от тишина. По това време на годината тук цари почти



будистко спокойствие



Обаче в Боженци няма абсолютно нищо източно. Мястото е българско и възрожденско от първия до последния дялан камък.

Историята припомня, че селото е създадено след турското нашествие в Търново - според някои източници през XVI век, а според други още в края на XIV. От тогавашната българска столица бягат множество граждани, които се заселват в дълбоките и по-трудно достъпни кътове на Балкана. Между тях е и младата болярка Божана. Тя и семейството й полагат първия камък на селото край река, която по-късно също ще бъде наречена Божанка. В този край на България етимологията на повечето имена е такава - населените места се кръщават на първите си заселници.

Синовете на болярката се захващат с търговия и занаяти и с течение на времето селото се разраства, за да се превърне през Възраждането във важен търговски кръстопът. Непосредствено до единия край на селото е запазеният римски път Никополис Ад Иструм-Августа Траяна-Константинопол. Божанкалии векове наред пътуват. Тежки търговски кервани кръстосват от Русия до Германия, Италия, Анадола. Селото достига пика на развитието в края на XIX век - около 500 жители в 110 великолепни къщи - повечето от тях с по-дълга история от Съединените американски щати.

Най-забележителната сграда в Боженци е църквата "Пророк Илия". С масивни каменни стени, сводове и куполи, скрити под наклонен покрив, тя е построена през 1835 г. Поп не е виждала от доста години. Но в историята е влязла - жителите получават немислимото за онова време разрешение от турската власт да вдигнат камбанария. Камбаната е доставена от далечния руски град Тула и още си е там. В същата сграда е имало и килийно училище.

Тъй като заселниците били заможни и влиятелни хора, голяма част от домовете са на два ката. Почти всяка къща е с чардак, ъглови камини и дърворезби на таваните.

Днес близо 40 от тези къщи посрещат туристи. Нощувка се получава на цени между 15 и 40 лева - в зависимост от капризите на туриста, а автентичността е несравнима. Повечето са частни хотели, като "Капитановата", "Джелеповата" и "Парлапановата къща", но има и няколко, които се стопанисват от управата на Архитектурно-историческия резерват. И ако не настоявате на кой знае какви градски удобства, ви съветваме да наемете една от тях. Цените са дори по-ниски, топлата вода си е налице, а къща N1 е перлата в короната.

Тя се намира на най-високото място в Боженци и от чардака се открива великолепна панорама към селото и околните възвишения. Дворът просто си плаче за барбекюта, веселби или интелектуални разговори на припек. Само една особеност - както в повечето възрожденски къщи, и в тази има проблеми с височината. Тоест не са подозирали за бъдещата акселерация; таванът на първия етаж, предназначен предимно за стопански цели, отглеждане на животни, дюкяни и т. н., е висок около 1.70 метра. Внимавайте с главите!

В момента, в който решите да пренощувате тук, ставате съзаклятници в магията на Боженци - някаква странна смесица от природа, архитектура, непокътнатост и уют. В един интернет-форум наскоро прочетох изключително точен и лаконичен коментар: "Боженци е мястото, което няма нищо общо с действителността!"

Околностите са не по-малко интересни за изследване. Популярен туристически маршрут е горската пътека до Трявна (2 ч. за подготвени). На по-малко от половин час с кола се намират Дряновският манастир и пещерата "Бачо Киро", Соколовският и Килифаревският манастир, връх Шипка и етнографският комплекс "Етъра".

Тъкмо поради миниатюрните размери на селото резерват и близостта му до главни пътища (16 км от Габрово, 30 от Търново, 201 км от София), повечето туристи не се задържат тук. Идват за еднодневна разходка и хапване в някоя от многобройните механи. Вечер улиците опустяват и тишината е космическа.

Най-невероятното време тук е сутринта. Както навсякъде в планината, се събуждаш много рано - независимо колко си пил и пял предишната вечер. Тогава слизаш по калдъръмената уличка до мегдана, където се мъдри надписът "Шекерджийница". Занаятът шекерджийство, означаващ работа с концентрирана захар, се помни само от няколко души в България - и двама от тях, баща и син, са тук. Бяло сладко, сусамки, захарни петлета, домашна халва, балсуджук - все смътно-сладки спомени от детството, които няма къде другаде да вкусиш. Турското кафе на пясък, витата баница и домашното овче мляко не подлежат на описание.

В Боженци няма много развлечения освен добрата кухня, чистия въздух и красивите гледки. Място за бягство, съзерцание и вслушване в тишината. Което някой друг, с по-притъпени от градската месомелачка сетива, би нарекъл просто скука.