------------------------
Рангел Вълчанов е роден преди 77 години в с. Кривина, Софийско. Завършва театрална режисура в Софийската театрална академия при проф. Боян Дановски. Дебютира с филма "На малкия остров" (1958), който и до днес си остава един от ненадминатите шедьоври в българското кино. Има около 17 игрални и десетки документални филми, сред които "На малкия остров" (1958), "Слънцето и сянката" (1960), "Вълчицата" (1964), "Лачените обувки на незнайния воин" (1979), "А сега накъде" (1988) и др.
-------------------------
- Как отговаря един Рангел Вълчанов на въпроса "А сега накъде"?
- Ами трябва да го попитаме (смее се).
- Защо се смеете, г-н Вълчанов?
- Защото ме караш да отговарям за себе си в трето лице. Почувствах се като хибрид между Жорж Ганчев и Сакскобургготски. Получава се така: "Един Рангел Вълчанов мисли, че...." и т. н. Не е ли смешно и фукливо да се чувстваш като мисионер?!
- Щом с третото лице ти става смешно, карай в трето лице. Извинявайте, заговорих ви на ти.
- Така ли? Не забелязах. Добре, да опитаме както предлагате вие. Пардон... ти.
Един Рангел Вълчанов, ако се взре в своя житейски път, ще се открие, че той не е вървял, а се е въртял като омагьосан в жизнената си джунгла - все по една и съща пътека. С една дума, движение има, но нито праволинейно, нито кръгово, а въртоглаво. А може би направо брауново. Знаеш ли какво е брауново движение?
- Искаш ли кафе?
- Говорехме за брауновото движение, но няма значение. Но да се движим напред, че времето напредва. Та... ако си представим нашия герой Рангел Вълчанов на кон, заобиколен от ревящи тигри, лъвове и леопарди, как се обръща към тях: "Без паника, моля! Само истинският водач сменя коня си в средата на реката (блатото). Аз съм един мижав ездач. Намерете си някой по-силен и него си яжте." И продължава Вълчанов по добре познатата му пътека...
- Дай да разширим мащаба. За един Рангел Вълчанов иди-дойди, но ако и държавата прави същите "браунови" маневри, това не е ли вече опасно?
- И още как! Тя даже прави по-опасни неща. Дай й на държавата опасни неща. Държавата се храни с опасности! Щом види нещо опасно, тя запретва ръкави и потрива доволно ръце. Какво говоря? Тя буквално се възбужда от опасностите и изпада в транс. Не ти ли се струва, Енев, че тя, нашата държава, макар и толкова древна, си е останала дете. Спряла е някъде, преди да влезе в юношеска възраст, както героят в "Тенекиеният барабан".
- Имаш предвид романа на Нобеловия лауреат Гюнтер Грас?
- Именно той. По този роман Фолкер Шльондорф направи прочутия едноименен филм. И нашата непорасла държава също така още си играе с тенекиените барабанчета, прави въодушевено пакости и отказва да порасне. Защото детският период в човешкия живот си остава най-красив, но и най-ненаказуем.
- И нашият колега - поетът Бойко Ламбовски, има свой принос в тази метафора:
И мойта родина вече
на детска градина ходи.
Но си не знае шкафчето.
И си не помни името.
- Да, ние не сме се отказали от първите си седем години вече 13 века! Добре ли е това? Или е зловещо? Дали пък нашето склерозирало детство не умилява старата ни баба Европа и тя разнежено ще ни прегърне, ще ни задундурка на коленете си, а ние, доволно налезени, ще смучем вкусни еврофондчета и ще мрънкаме: бабо, сладко бабенце, дай още едно фондче, че това вече го изамках и даже изаках.
- Нали си даваш сметка, че говориш тези неща в навечерието на националния празник Трети март.
- Утре празникът ще свърши и щем-не щем, трябва да знаем къде сме и закъде сме. Но щом настояваш, ще кажа, че всичко ни е наред. Това е най-лесното. Ето: имаме си заседания, съвещания, чествания, програми, контакти, Брюксели, рейтинги, избори, синдикати, програми, Ка-Не-Се-Бе-та, Под-кре-пи, референдуми, здравни, социални, МеВеРетни и прочие, и прочие все такива кипящи дейности. Абе детските лудории не познават умора, нали знаеш, луд умора няма. Крещят и се люлеят в Българияленд и "няма край, и няма край на шир и длъж." Или както казвах в последния си филм "Немирната птица любов"(1990 г.): "Когато знамената се бият, народът си отива."
- Все пак накъде отива България?
- Фундаментален въпрос. Тук трябва да помълча и да погледна през прозореца. Ами България... както гледам...
Извинявай, но пак отново си спомням един диалог от филма "Немирната птица любов". Вътре има сцена, в която героинята-дете Емилия пита чичкото (Ицхак Финци, който се явява като режисьор на рекламни филми):
Детето Емилия: А ти какво правиш тука?
Ицко: Изкуство.
Детето Емилия: А какво е това изкуство?
Ицко: Ами изкуството е... а сега де?... Изкуството е... ох, да знаех какво е то - изкуството. Разбра ли сега?
Детето Емилия: Да. Изкуството е онова, което не се яде.
Чини ми се, че това по някакъв начин, макар и далечен, е свързано с въпроса ти "Накъде отива България?". В обозримо бъдеще май че драматично ще решаваме тъкмо тези проблеми - за онова, което се яде, и онова, което не се яде.
- Това в икономическо-консумативен смисъл или в национално-духовно-патриотичен?
- Във всички смисли! Едното ще плати на другото. Ако погледнем своя временен жизнен път, нашия и на дедите ни, без паника и претенция за откривателство, ще изречем известните отколешни заключения - че ВСИЧКО РАНО ИЛИ КЪСНО ЩЕ ПРИКЛЮЧИ. Струва ми се, че нищо страшно няма от това, че слънцето, след като е изгряло, ще трябва да залезе. И не само то!Това дава някакво спокойствие, не намираш ли?
- Безусловно. Но някак винаги съм знаел, че написаното с главни букви обикновено слабо засяга нас, обикновените хора. Веднага ще се подкрепя с пример. Защо не приключи с филма "А сега накъде?", а отново си се вкопчил в новия си проект "А днес накъде?" - доколкото знам, пак в тандем с Георги Данаилов.
- Ами защото... през тия вече двайсет години, откакто направихме предишния филм, ние с Георги Данаилов, всеки по своему, преживявахме своите възторзи и разочарования от "епохата". Част от нашите преживявания преживяха и преживяват и нашите отколешни герои. Това именно роди идеята да направим филм, в който да ги съберем и да разберем как са, що са, живи ли са, здрави ли са, къде са, какво правят. Не мога да кажа, че работата върху сценарния проект беше съвсем лека. Изскачаха много непредвидени кухненско-професионални трудности. Естествено ние изпадахме ту в отчаяние, ту във възторг. Даже на два пъти опряхме в задънена улица. Почвахме пак отново след месеци и трябва да призная, че през тези две години Георги Данаилов беше по-големият оптимист от мен. Така или иначе сценарият беше готов, кандидатствахме в Националния филмов център, не го приеха. Направихме втори вариант и година по-късно щастието ни се усмихна. Спечелихме.
Сега обаче проблемът е в парите. Този месец предстои заседание на финансовата комисия на НФЦ и тя ще реши с какви точно средства ще разполагаме за филмовия проект. От това зависи дали ще го бъде, или няма да го бъде бъдещия филм "А днес накъде?". Трябва да знаем, че - фигуративно казано - парите стигат за единия ръкав, а ние искаме да ушием костюм - с копчета, с хастар, с вътрешни и външни джобове.
- А как успяват твои колеги да намират пари за филмите си, и то нееднократно, пък ти, дето се вика, най-титулуваният български режисьор, не успяваш вече толкова време?
- А де! Изглежда, че има нещо в организацията на новия живот и аз трудно мога да се ориентирам ли, да се адаптирам ли, и аз не знам. Останах малко настрана от динамиката и правилата на пазарните механизми. Много работи не ги разбирам - за добро или за зло. А иначе радвам се, че някои мои колеги са усвоили новите правила и намират средства. Цената може би са някакви компромиси, знам ли, казва ли ти някой.
- Още нещо за бъдещия филм?
- Ами сюжетът на филма е срещата на героите от "А сега накъде?", само че, както разбираш, 20 години по-късно. При тази среща ще открием каква е днешната съдба на героите ни: едни са успели в живота, други - не, някои са помъдрели, други - пооглупели, някои са станали звезди, а други въобще не са изгрели. Някои са в България, а други са пръснати по света - я в Америка, я кой знае къде. В тези 20 години нашите герои попаднаха в графата "Възход и падение". Това ще бъде нещо като реверанс към това героично, жертвено поколение, позволило си лукса да се роди в един от най-трудните периоди на българската история. Между другото и ти, г-н Енев, си в поколението, на което майката му се разгони.
- Абе ако се размине само с нашето поколение, ще викаме "ура".
- Ами ще викаме "ура", стига да помогне. Но преди това ще се опитаме да дадем на теб и на твоите набори от филма преценката на времето, все едно дали се отнася за приятелство, политика, хумор, вестници, кино, театър, смисъл, безсмислие; кой е българинът и какъв е неговият портрет - измъчен, радостен, религиозен, отчаян, изнасилван или самоизнасилващ се, или комбинация между руската тъга и европейската подреденост.
- Ами какво да кажем за портрета на онези милион и половина българи, които напуснаха родината за тези две десетилетия? Някои съзират в това огромна трагедия.
- Нали си даваш сметка, че обемът на нашия разговор не ще позволи да се даде изчерпателен отговор. Впрочем част от него се съдържаше в темата по-горе за "детската възраст на древния българин". Очевидно е - еднозначен отговор според мен няма. А пък ако някой има това самочувствие, ще сбърка. Може би една малка част от обяснението се съдържа в определението, че историята освен всичко е и раждане и умиране на държави. Е ли това драма, или е естественото редуване на годишните времена през вековете. Лично за мен това не е драма, а по-скоро безпомощна тъга, която ме обхваща (не само мен, струва ми се). Търся обяснение. И намирам невесели отговори. Защото... защото... май истинският разцвет на нашата българска култура няма да се състои. И заедно с него - уви - и разцветът на нашия народ... Опитвам се да се примиря с тази катастрофичност, но логиката и здравият разум ми говорят, че например палмите в Африка трудно виреят на Северния полюс. А какво да говорим тогава за африканските ескимоси. Нашите милион и половина българчета трябва да знаят, че и те като палмите с поколения са шлайфали цвета на очите си, здравината на гръбначния стълб - тук, в тази точка на Балканите, на тази географска ширина. (Мисля си пак за онова, което се яде, и онова, което не се яде.) Може би при тези хора се оформя една странна, непозната още шизофрения, болест, която ще унаследят техните поколения. Кой знае. А може би подобни разсъждения са си чиста глупост.
- Добре. Но е Трети март. Дай поне за финал на това интервю-балада нещо така, по-весело, като за празник.
- Наистина, какво си въобразих с нашия хленч - и на твоето, и на моето поколение. Да не би светът да е от вчера? Да не би с нас да си отива всичко? Има младост. Има ли ги трикольорите по улиците? Има ги. Има ли ги децата, които ги развяват? Има ги. Лицата им греят ли от радост? Наистина на този ден трябва да излезем на улицата. Има време да се тюхкаме. Трети март не е ден за тюхкане.