|
| Джон Алън |
За разлика от повечето всички чуждестранни учители у нас той не е тук по линия на доброволческа програма. Венчал се е за българка преди около година (бил е баптист и за да сключат църковен брак, приел православието) и се е захванал с преподаване за удоволствие, без заплата. Иначе 35 от 57-те си години е прекарал в британската армия, където е бил основно логистик, т.е. подготвял е военни операции и е водил учения. Участвал е в операциите на НАТО в Косово и в първата война в Персийския залив. Работил е в Източна Германия и Чехословакия, докато съществуваха, във Франция, Испания, Хърватска, Македония, на Гибралтар и още на куп места. Малко преди да се пенсионира и да премине в запаса (на 55, колкото е пределната възраст за британските офицери), се запознал с настоящата си, втора, жена: "Тогава вече бях минавал през България, но с нея се срещнахме в Лондон, където беше изпратена от туристическата агенция, в която работи. По-късно, докато бях в Гърция, тя ми идва на гости в Солун, аз на нея - в София, и после се оженихме. И ей ме на тук", разказва британецът. От едно дете, роднина на съпругата му, което по това време учело в "Шекспир", чул, че гимназията има нужда от учител - native speaker, тъй като британецът, който преподавал тук 12 години, си бил заминал. Така започнал.
"Няма значение, че съм военен, забавно ми е да работя с деца, освен това обичам литературата, рисувам - аз съм артистичен човек", не скромничи Джон. Той и преди е учителствал - в средни военни училища в Англия. Колкото до разните му таланти, и тях е школувал - висшето му образование не е военно, завършил е изящни изкуства, в която специалност наблягал основно на архитектурата и археологията. Родителите му искали да стане архитект, след като завърши, но "всичките героични военни романи, които съм прочел като малък, растейки в годините след Втората световна война, са си казали думата". Дипломирал се и се записал в армията.
Като военен имал възможност да стъпи във всичките гореизброени страни (встрани от служебните си изгнания пък е ходил в Канада, САЩ, Мексико, Перу, в Ливан при сестра си, в Мароко... живял е и няколко години в Северна Ирландия, откъдето е родом). Понеже повечето си години е прекарал извън Англия, тя не му липсва, изключая там живеещия му син от първия брак, който е наследил бащината професия (дъщеря му пък е взела другото му занятие - учителка е в Нова Зеландия).
Военната служба естествено си е имала и лоша страна. При повечето военни операции, в които е участвал, Джон е бил в тила, но това по думите му не го е спасило от травмиращи гледки и случки: "...най-тежко беше в Босна - в Бихач и Горни Вакув, и в Косово; в Македония, когато започна войната за Тетово пък, трябваше - като полицаи без оръжие - да убеждаваме албанците да оставят оръжието, при все че всичко живо беше настръхнало. Вие виждали ли сте сринато, ама до камък, село, като след ядрен взрив?" Джон твърди, че е видял немалко драми и кървища, но тези неща ги спестява пред учениците си, когато любопитстват за военното му минало. От фронта им разказва само забавните истории. Освен всичко друго работата с хлапета е и вид терапия, споделя британецът - така се лекува от натрупания стрес. "Kогато децата пораснат още малко обаче, мисля да им разкажа и за трагедиите на войната, може пък да им е от полза."
Тукашните ученици са малко по-освободени от британските, смята Джон: "Освен че трябва да носят униформи, там питаят и по-силен респект към учителя, всичко е някак по-строго, докато според българския манталитет приятелството между учителите и учениците е най-естественото нещо." Той, разбира се, вече поназнайва български, така че разбира какво си говорят помежду си и даже може да разкаже някой и друг виц. Постоянно учи разни неща от българските деца: "Аз им разказвам истории - за крал Артур, Робин Худ и пр., а те на мен, докато упражняваме езика - за цар Самуил, за Александър Стамболийски... Понякога пък те ме изпитват върху български думички - хем за да ми помогнат, хем да се посмеят на произношението ми."