При всички приказки за "реформа" образователната система е сред най-слабо помръдналите се сфери на българското общество след промените. Три са основните причини за това. Първо, България бързо и безпроблемно затвори глава "Образование", понеже в нея нямаше никакви конкретни изисквания какво трябва да се направи. Политиката на ЕС към кандидат-членките по отношение на образованието и науката е пожелателна и стимулираща, а не принудителна. Второ, академичната гилдия е консервативна и не упражнява никакъв реформиращ натиск върху системата отвътре. Трето, липсва ясно изразена политическа воля за реформа в образованието.



Защо и какво

да реформираме?



В Шанхайската класация на стоте най-добри университета в света не влиза нито един български. Любопитното тук е, че и най-елитните немски университети заемат позиции от шейсета назад. Изводът е, че европейските университети рязко изостават спрямо англо-американските. Че българските изостават спрямо добрите европейски. И че на терена на висшето образование и наука се появяват нови актьори като Китай, Индия или Австралия, които бързо дърпат напред.

Образованието и науката днес неизбежно и все по-пряко са зависими от мениджмънта. Дори и да разполагаш с "най-добрите учени и студенти на света", ако не им предоставиш нужните институционални и материално-технически условия, ако не им осигуриш канали за международна конвертируемост, ако не ги рекламираш достатъчно и не ги наложиш на пазара на труда, никой няма да знае за тяхното съществуване, камо ли пък да влязат в класация. Въпросът е: Кой трябва да им "осигури" всичките тези неща? У нас най-често отговаряме: "Държавата! Но държавата ни е бедна и т.н. (…следва плач)." Отговорът е грешен, защото държавата е доказано лош мениджър. Но пък няма и друг голям "Спасител", който да ни реши проблемите - нито ЕС, нито който и да е друг ще се нагърби с подобна роля. Тогава остава вариантът мениджмънтът да се остави в ръцете на онези, които искат и могат да го правят. А държавата следва да се откаже от това да управлява пряко образованието и науката и да се превърне в гарант за справедливото разпределение (според равен достъп, т.е. на конкурентен принцип) на публичните средства, както и да контролира за това играта да е честна (т.е. да изисква отчетност). Впрочем в тази посока е и сегашната, все още хлабава и непринудителна политика на ЕС в образованието и науката, известна като Болонски процес.

Българската държава субсидира университетите най-вече на "исторически принцип". Т.е.



пари се дават, защото

са се давали и преди,



и все се дават на тези, на които са се давали и преди. Проблемът не е просто в това, че парите са малко. А че никакъв разумен принцип не стои зад разпределението на публичната субсидия.

Така държавните университети и институти са сковани от рамките на бюджета, който им е отпуснат. Те не разполагат с много други инструменти за финансова инициатива, освен да лобират, преди всичко на тъмно, за разширяване на бюджета си. Не разполагат с инициатива, защото са им наложени други ограничения: те нямат право на разпореждане със собствеността си, която е държавна, нямат право на търговска дейност, нямат право да определят такси за обучение в бакалавърската степен, и т.н.

Частните университети, от своя страна, доколкото са независими от "държавната поръчка", имат цялата предприемаческа власт при себе си. Затова и успешните от тях будят завист и дори омраза у колегите си от държавните университети - не само по отношение на размера на заплащането на преподавателите, но и за свободата им на институционални инициативи. Тази свобода обаче има своята цена в ограничението, че частните университети и институти са принципно лишени от публичните субсидии за образование и наука. И то не само защото на тях не се възлага "държавна поръчка", но и защото в повечето конкурси за научни изследвания и институционално развитие, обявявани от МОН, изрично не се допуска кандидатстване от частни институции.

Образованието и науката са публични дейности - те се извършват в полза на обществото. И дали субектите на тази публична дейност са регистрирани като "частни" или "държавни" няма никакво значение, стига дейността им наистина да е в обществена полза. Съответно и сегашната ситуация, в която публичните средства, събрани от всички данъкоплатци, се разпределят само към някои институции (единствено защото те са "държавни" по юридически статут), е рационално незащитима. Още повече че сегашната привилегия на държавните университети е свързана и със сериозни щети, а именно с липса на свобода за предприемаческа инициатива.

Изводът е: МОН, доколкото е и ще продължи да бъде най-големият инвеститор в образование и наука, трябва да разпределя публичните средства



не според "статута"

и "статуквото",



а според "резултатите" от образователния и научния процес - според това доколко те са в обществена полза. И това трябва да става на отворен конкурентен принцип, за да се избегне срастването на държавата с определени академични гилдии и лобита. По същата причина при оценката на това доколко научните продукти са от "обществена полза" следва да се привличат и външни (международни) оценители - само така МОН може да гарантира собствената си "безпристрастност" и "неутралност". (А в Националната агенция за оценяване и акредитация няма нито един чужд експерт!).

Пунктове в тази посока съдържат и трите вече изработени проекта за нов закон за висшето образование, изготвени от три експертни групи (под ръководството съответно на проф. П. Бояджиева, проф. К. Велев и доц. А. Герджиков). Разбира се, системата на висшето образование и наука е сложно нещо и има различни гледища как точно и до каква степен тя да се либерализира.

Най-напред стои въпросът



какво да правим с

"държавната поръчка"?



"Държавната поръчка" е инструмент, чрез който държавата, опирайки се на "мощния си държавнически разум", сама определя колко и какви кадри й трябват за стопанството и администрацията и съответно възлага на университетите да й ги "произведат". Че българската държава има ясна визия и "знае" какви са нейните нужди и нуждите на пазара на труда, е доста съмнително (простият преглед на последните години, а и на светлото социалистическо минало, го показва). Системата на държавната поръчка, доколкото е въпрос на едностранно (държавно) решение, не предполага никаква публична конкуренция, ако не броим ежегодното и задкулисно "пазарене" на ректорите и деканите с администрацията на МОН за бюджета.

Радикално противоположна на "държавната поръчка" е т.нар. "ваучърна система". Тя предполага, че на базата на единните държавни зрелостни изпити (тук ни трябват матури, но къде са), държавата раздава на най-добрите зрелостници "билетчета" (ваучъри), с които да могат да продължат безплатно образованието си в университета. Хубавото тук е, че всеки зрелостник, който си е спечелил билетчето с резултата от матурите, сам решава на влака на кой университет и на коя специалност или програма да се качи. Ваучърната система гарантира равния достъп до висше образование, но и същевременно превръща студентите в реални "пазарни потребители" на образователната услуга.

Разбира се, ваучърите също носят своите рискове. Първо, доколкото поставят висшето образование в зависимост от мнението на потребителя, рискът е съгласно модата на деня университетите, за да се издържат, да бъдат принудени да бълват



безкрайно количество

безработни прависти



и икономисти например, а престижни специалности като "фундаменталната физика" или "класическата филология" да не могат да наберат студенти на пазарен принцип и да трябва да бъдат закрити "поради нерентабилност". Вторият риск е, че много студенти, които търсят "леснината" в следването и най-вече "тапията", ще започнат да се записват в университети и специалности, през които до дипломата се преминава транзит (за да привличат студенти, по-слабите университети неизбежно ще прибегнат до формулата:



"даваш ми ваучър - давам ти диплома"



и дистанцията между двете, сиреч "образованието", ще изчезне).

Вторият проблем предполага два типа решения - или нещата да се оставят на естествения отбор на пазара, при което в един може би далечен момент неизбежно ще се стигне до това диплома от даден университет да "не значи нищо" за работодателя, или да се засили ролята на държавата при лицензирането на университетите и дипломите (например чрез единен държавен изпит за завършване на специалност). Двете решения могат и да се комбинират.

Проблемът с риска от закриване на важни специалности показва, че ваучърната система е добър, но не и самодостатъчен инструмент за преразпределение на публичните средства. Той следва да бъде комбиниран и с други инструменти. Бюджетната субсидия за висше образование и наука може например да бъде разпределена частично под формата на ваучъри, но освен това да бъде насочена към поне три други фонда - фонд за стипендии на социално слаби студенти, фонд за институционално развитие на университети и департаменти и особено мощен фонд за научни изследвания (впрочем към изследванията пренасочва публичното си финансиране сега Германия). Може да се каже, че и в сегашната структура на МОН има подобни фондове, но те са непропорционално малки спрямо бюджетния дял на "държавната поръчка". И не се ръководят според правилото за равния достъп - на обявяваните от тях конкурси не могат да кандидатстват частни институции, което е абсурдно: няма логика освен лобистка или ретросоциалистическа, според която да се допусне, че частни юридически субекти не могат да произвеждат научен и образователен продукт от обществена полза.

-----

*Гл. редактор на сп. "Критика и хуманизъм", преподавател по философия в Нов български университет.