Доньо Донев е роден на 27 юни 1929 г. в Берковица. Завършва графика в Художествената академия през 1954 г., а през 1959 г. специализира в Союзмултфилм в Москва. Първият му анимационен филм е „Грух и Грушка" (1957). Наричат го „бащата" на „Тримата глупаци" - една от най-обичаните и до днес поредици. Художник, сценарист и режисьор на над 100 анимационни филма, сред които: "Шега", "Хепи енд", "Умно село", "Кауза пердута", "Мишената", "Върни се пак в Соренто" и др. Носител е на над 20 престижни отличия у нас и в чужбина, включително и наградата на Съюза на българските филмови дейци за цялостно творчество. През последните години се е отдал предимно на карикатурата.


- Г-н Донев, какви качества трябва да притежава човек, за да се реализира в областта на карикатурата?
- Преди всичко трябва да бъдеш добър художник, ловък рисувач. Но карикатурата е много специфично, много синтетично изкуство. Задължителната ангажираност отделя този жанр от другите в изобразителното изкуство. Затова и не всеки художник може да я прави. Колегата Димитър Томов разказваше как веднъж го срещнал един от най-известните ни живописци и рекъл: "Абе, Митко, имам страшна идея за карикатура. Слушай сега..." А той го попитал: "Защо не седнеш да я нарисуваш?" О, не, отвърнал майсторът, аз карикатури не мога да рисувам. Така че тук е нужен по-особен поглед към ситуацията, към явлението - колкото графичен, толкова и социален.
- Отстрани погледнато, вие работите с негативното, подчертавате деформацията на личността или на нравите. Чувствате ли се като съдник?
- Не бива да приемаме карикатуриста като човек, който вижда само отрицателното. По-скоро бих разделил колегите на две категории - сатирици и хумористи. Сатирикът е човекът, който реагира в момента на събитието, спонтанно, докато хумористът гледа от дистанция, и то с усмивка. Но почти всички български карикатуристи се занимават и с едното, и с другото. Аз лично се смятам за възпитаник на френската карикатура, която разчита предимно на ситуацията. Моята цел е да предизвикам смях. Независимо, че рисунката може да засяга социални, морални, етични, политически теми. Искам моята карикатура да развеселява, а не да бъде унищожителна. Спомням си как навремето съпругът на Невена Коканова - режисьорът Любомир Шарланджиев, казваше: "Мен не ме е страх от кинокритиците, мен ме е страх от тебе, ти да не ме нарисуваш, защото тогава ще ме компрометираш много повече." Така че карикатурата може и да компрометира, но това не е моята цел.
- Има ли нещо, което отличава българската карикатура от останалите школи?
- Стигнал съм до заключението, че за да бъде успешна, карикатурата на дадена нация трябва да отразява нейния манталитет. Ако условно разделим Европа на скандинавски, средноевропейски и средиземноморски региони, ще видим, че скандинавците са по-студени, по-умозрителни; в Средна Европа са високоинтелигентните култури - английска, немска, френска; Пиренеите, Апенините и Балканите са място на по-земен манталитет, отношенията са по-чисти и непосредствени. И всичко това се отразява върху карикатурата. Финландската школа например е доста дистанцирана, много умерена и точна, средноевропейската е интелигентна като графично решение и като мисъл, докато испанската, италианската и нашата са предимно закачливи, весели, макар също да се занимават с големите проблеми на живота.
Напоследък се очертават два вида карикатури. Едните, които аз определям като "камерни", са предназначени за изложби и биеналета. Те в по-голяма степен обобщават явленията. Другите са т. нар. вестникарски карикатури, които трябва да бъдат конкретни, актуални, да се разпознават събитията в тях. Българските автори съумяват да се придържат към златната среда, в което е и силата им. Най-младата ни карикатура - след 10 ноември, е много успешна. Почти на всички големи световни фестивали сме вземали първите награди. Което означава, че българският карикатурист е ангажиран, точен, находчив, изобретателен и преди всички художник.

- Вие сте човекът

, чието име успешно заменяме с "бащата на тримата глупаци". Вярно ли е, че физиономията на Тодор Живков има нещо общо с образа им?

- Чувал съм тази легенда, но тя не отговаря на истината. Някъде около 1960 г. ни поръчаха с Анастас Павлов, главния редактор на студията за анимационни филми, да потърсим атрактивна тема от фолклора, но да е такава, че да е популярна и за другите народи. Започнахме да четем приказки. Спряхме се на Елин-Пелиновите трима глупаци, като решихме да ги екранизираме със съвременен поглед. Почетохме още малко и се оказа, че във фолклора на всички народи е застъпена темата за глупостта. И така открихме формулата. А самите герои не са провокирани от някаква конкретна личност. Просто така, в колегиален разговор, стигнахме до идеята, че трябва да бъдат с малка глава и голямо тяло. Като признак на плитък ум. Направихме филмчето и ни засипаха писма от зрителите с молби да продължим сериите. Няма филм от тази поредица, който да не е получавал награда в чужбина.
- Вие познавате ли вашите трима глупаци?
- Да. Аз съм първият глупак, вторият е Борис Димовски, а третият - Радослав Маринов. На пазара един продавач все ми казва: "Когато направиш партия на тримата глупаци, тогава и аз сефте ще ида да гласувам." Мисля, че моите трима глупаци са повече герои от вицовете, разчитат повече на ситуацията. Но манталитетът им е типично български. Ние сме склонни да направим някоя глупост само и само да станем герои. Спомням си как като малък ми купиха гумени шушони. И се фукам с тях пред един бате Тошо. А той вика: "Хубаво, ама не можеш да минеш през ей онази локва." И аз, без да се замисля колко е дълбока, само за да се покажа, наджапах до колене, шушоните се напълниха и баща ми естествено ме наби.
Или да вземем моя внук. Вкъщи си държа четките в една консервна кутия. Прибирам се веднъж и що да видя: всичките ми четки с изрязани косъмчета. А той, милият, за да ми помогнел, ги подстригал. Ето това е една глупост. Чул е, че се подстригват разни неща, видял косъмчета и готово.
- Не смятате ли, че ние, българите, обичаме да се отъждествяваме с отрицателния герой?
- Моите глупаци не са отрицателни герои. Тяхната глупост е от незнание, от неумение, от несъобразителност, от неинформираност. Тяхната глупост вреди преди всичко на тях самите. Те нямат някаква корист, някаква организирана цел, с която да речем да компрометират обществото или някакво събитие, което вече да стане социално зло. Старал съм се те да попадат в ситуации, които са близки до хората, защото всеки човек през живота си поне веднъж си е казвал: брей, какъв глупак излязох. Заради някакъв малшанс. Докато, ако вземем Хитър Петър, в образа му трябва да заложим на измамата за лична изгода. Той никога не надхитря сам себе си. Глупакът може да пострада от глупостта си, но не и Хитър Петър. Хитрините му се толерират и от околните. Затова вероятно досега не е вкаран в карикатурата. Въпреки че е типичен нашенец. Идете на женския пазар - пълно е хитърпетровци от плът и кръв. Бай Ганьо е друг случай - той пък иска да си покаже глупостта, той се гордее с нея. Но обществото се отнася отрицателно към простотията му. По тази причина този литературен герой е намерил графичен образ в сатиричните рисунки на Илия Бешков и Тодор Цонев, например. Докато моите глупаци са простодушни.
- Обиждат ли се понякога на ваши шаржове?
- Не е имало такъв случай. От друга страна, аз съм против думата "шарж". Предпочитам "карикатурен портрет". Стигнал съм до заключението, че ако всеки портрет, който е изкривен, който е преувеличен, бъде наречен шарж, това означава да обявим всички портрети на Пикасо за шаржове. Миналата година направих голяма изложба от 80 карикатурни портрета на известни личности и настоях на плаката да пише именно "портрети". По времето на Ренесанса и след това, когато не е имало фотография, задачата на портрета е била да документира личността и затова е трябвало да бъде точен. Но от времето на импресионистите, например от Модилиани, деформацията на образа се налага като начин да се проникне в душевността на модела. За да направиш карикатурен портрет, също трябва да умееш не безотговорно да деформираш, а да видиш манталитета на човека.
- Доколко можеш да осмееш една представителна за страната фигура?
- Аз не съм имал автоцензура. Правил съм и доста гадни карикатури. Например на Клинтън. Нарисувах как си е свалил панталона и всички наши политици му целуват задника. А когато Надежда Михайлова направи издънката в Ловеч, я направих как се е наакала. Така че не съм имал ограничения. Но някаква мярка все пак трябва да има. Веднъж нарисувах ето каква карикатура - пред лекарския кабинет седи долната част от един човек, а до нея седи горната му част. И горната вика на долната: "Вие ли сте преди мен?" Никак не се гордея с това. Не може съвсем да се самозабравиш. Днес даже съжалявам за някои карикатури, които съм ги правил, защото съм бил афектиран. Вече, макар никой да не ме цензурира, гледам по-малко да се занимавам с конкретните личности, повече да вървя към обобщенията. Да оставим настрана, че конкретното осмиване няма никакъв ефект. Никой не е уволнен, никой не е наказан, а просто да правиш за резил човека няма смисъл. Колкото и карикатуристите да рисуват корумпирани чиновници, не могат да направят нищо. Тук може да помогне само прокуратурата, обаче и тя нищо не прави и съответно също става обект на сатира. Дори вицовете ни са доста човешки. Целят да компрометират някого, а не да го унищожат. Това е хубавото в българския хумор. Формата е добронамерена.
- Има ли абсолютно забранени теми?
- Всеки сам си решава. Видяхме до какви последици доведоха карикатурите на Мохамед. Но ние, българите, се отнасяме с усмивка дори и по отношение на вярата си. Наскоро се събрахме с други колеги и пуснахме в един всекидневник цяло фолио карикатури на етническа и религиозна тематика. Искахме да покажем, че обществото ни е достатъчно широко скроено, за да не робува на естетически и философски догми.