"Читалищата са място за разпространение на просвещението, за умствено и нравствено усъвършенстване и за съхранение на националната ни самобитност." Думите на Петко Славейков днес не звучат така убедително, както през 1869 г.

Отдавна думата читалище не предизвиква умиление, а по-скоро чувство на обреченост. Колкото и да се сърдят радетелите на читалищната идея, истината е, че някогашните просветни центрове по-скоро просто не успяват да се впишат в днешните потребности на обществото. Колко от нас посещават читалища? А колко от по-младите изобщо са стъпвали на подобни места и знаят какво предлагат те? Разбира се, че има десетки читалища със запазени огромни фондове литература, с невероятни художествени състави, които печелят награди по световните сцени. Но повечето ни читалища са бедни, с остаряла материална база и залежала литература, с библиотечен фонд под критичния минимум и с малко дейности. Да не говорим за случаите, в които читалищата в цели общини нямат абонамент дори за един вестник.

Като културни сдружения читалищата навремето са имали за цел да просвещават народа и да съхраняват българския дух и традициите за поколенията. Днес обаче те са в съвсем различни условия.



Самодейността им

остана на заден план



Задачите им се промениха. По-важно вече е да осигурят бърз достъп до интернет и полезна информация за работа. Колко от всички 3200 читалища у нас отговарят на тези изисквания? И дали броят им е адекватен спрямо размерите на страната и нуждите на хората? Ако през 1944 г. имаме около 2000 читалища, след 1950-а те започват да се увеличават и допреди няколко години броят им бе над 4000. Днес само в столицата те са над 130. И само за последните 2 г. у нас са се появили 54 нови културни центъра. Нерядко новосъздадените читалища искат веднага нови бройки и ако може най-хубавата сграда в града. Без още да са се доказали пред никого.

След приемането на закона от 1996 г. читалищата се определят като самоуправляващи се институции с доста привилегии - те получават безвъзмездно недвижими имоти и обработваема земя и се освобождават от всякакви държавни и местни данъци, такси и мита върху основните им дейности и имущества. Според хора от читалищните среди основният стимул да се сформират нови читалища е интересът към редовната държавна субсидия, безплатното ползване на сгради и изключително свободният режим на партньорства и дейности.

Дълго време читалищата бяха оставени на произвола на съдбата. Те преживяха труден период на неритмично финансиране, не можеха да поддържат остарялата си материална база, нямаха и други възможности за финансиране. От 3 г. обаче, в условията на финансова децентрализация, те са сред делегираните към общините дейности "държавна отговорност", наред с библиотеките и регионалните музеи и галерии. Т.е.



вече редовно

получават пари



за заплати, осигуровки и (ако остане) за дейност. За всяка от 6070-те субсидирани от държавата бройки през 2005 се полагаха по 4111 лв. годишно, за тази година сумата е 5110. Освен това държавата вече четвърта година отпуска и т.нар. допълваща субсидия за читалищата, предназначена за неотложни ремонтни дейности, компютърна техника и книги. Макар и стигаща само за заплати, субсидията се увеличава периодично, а положението на читалищата остава все така незавидно.

"Всяка година ни обещават по-висока субсидия, но като я получим, се оказва, че не е така. В същото време някои читалища тихомълком си получават допълнителни средства и който както успее", коментира Мариана Тончева, секретар на читалище "Бачо Киро" в столицата.

Случаят е показателен за разпределянето на субсидиите, което и на други места се оказва проблемно и заради неразбирателство между самите читалища. Финансовата помощ за плевенска община в последните години е увеличена с 20 хил.лв. Въпреки това размерът за най-голямото местно читалище "Съгласие 1869" е намален с 2000 лв., докато някои квартални читалища получават с 20-25% повече. Очевидно утвърдените критерии съгласно закона, по който се определя кое читалище колко ще получи на базата на библиотечните единици, броя на абонаментите и жителите в района, в който то действа, материалната база и художествената му дейност, невинаги се спазват.

Отделно общините също имат перо в бюджета си за читалищна дейност. Често обаче те си "измиват ръцете" с предлога, че читалището вече е получило държавни пари.

Все пак средствата от държавата не са единственият начин за финансиране на читалищата и другите им предоставени от закона възможности за алтернативно финансиране не се използват пълноценно. Не се познава и нормативната база и механизмът за разпределяне на средства.

Несъвършената законова уредба определено залага проблеми. Законът от 1996 г., от една страна, дава пълна автономност на читалищата и им позволява да извършват допълнителни нестопански дейности, свързани с основната, за да се издържат. От друга страна обаче,



читалищата са оставени

без външен контрол



Те трябва единствено да предоставят отчет в общината. А глоба при непредставяне в закона не е предвидена. При това става дума само за изразходваните от държавния бюджет средства. А за другата дейност може изобщо да не се води отчет.

Съвсем реални са и възможностите за спекулации с формулировката "допълнителни дейности". Нерядко читалищата дават имотите си под наем на бирарии и кръчми. Затова и контролът в подготвящия се нов закон трябва да е внимателно разписан и гарантиран.

Освен това сега всеки може да открие читалище, стига да събере 100 души в града или 30 в селото. Няма законов механизъм, който да разграничава фиктивните читалища от тези, които се опитват да следват уникалния български патент на гражданска структура. Затова е важно в подготвящия се закон да изиска ясна обосновка на необходимостта от поредно читалище.

От културното министерство се надяват да получат по-пълна представа за това колко от читалищата ни присъстват реално в духовния живот на страната от 27-те експертно-консултантски центрове, създадени през миналата година. Анализът на читалищата във всяка община вече би трябвало да е изпратен до съответните кметове. Предстои да видим резултатите.

Европейските експерти, работили по проекта "Читалища" през 1997 г., извеждат развитието на просветните ни центрове като приоритет в националната ни културна политика. Опирайки се на географското им разположение - из цялата страна, на традицията им в културния живот и в местното развитие, на техния потенциал на граждански сдружения, който може да бъде още по-добре развит при новите условия.

Просветните ни институции не могат да разчитат вечно на спомена от миналото. Те трябва да продължат да пазят традициите, но да ги поднасят и препредават, съобразно новите условия. Читалищата винаги са били информационни центрове - с библиотеките и с културните си събития. Естествено е тази традиция да придобие по-модерни измерения, подобаващи на едно технологично развиващо се общество. Все пак съществуват в конкурентна среда и ако не могат да се докажат с качествени услуги на достъпни цени, никой няма да може да оправдае съществуването им. Ако с помощта на държавата читалищата не успеят да се модернизират и да запазят най-ценното, което носят в себе си, напълно ще заслужат и нерядко срещаното и днес определение за тях като отживелица.





ДУБЛИРАНЕ

Не са един и два случаите, в които читалища водят спорове с години. Един от публично известните примери е с.Ясна поляна. Преди години то кандидатства и реализира проект, който обаче се превърна в междуличностен конфликт. Сега там има две читалища в една сграда с председатели бившата и настояща кметица.

Друга странност срещаме и в столичното читалище "Бачо Киро", за което някогашната киномашина, многото танцови състави и уникалният хор на пенсионерите "Добри Христов" са само спомен. След реституцията не се преборили за сграда и от 1991 г. обитават няколко стаи и приземна зала на ул "Ивайло" 25. Имат и две помощни стаи в сградата срещу МВР болницата, където са поместени и две училища. Там обаче, на същия етаж от 5 години се помещава и друго читалище - "Райко Алексиев", което навремето дори не е било в същия район. Така, врата до врата, съжителстват две читалища с двете си школи по китара, които иначе работят много добре. Случило се обаче, че от едната стая децата просто се преместили в другата. "Миналата година останах без школа по китара, просто защото от другото читалище имаше щат за нашия учител, а при нас не му беше изгодно, тъй като ако няма деца, няма да има и заплата", обяснява секретарката Мариана Тончева.