По изпитано управленско правило сериозните проблеми се замитат с оптимистични стратегии. Характерно за тях е, че се водят от чужди "добри практики". Още по-характерно е, че липсват прегледни данни за общото състояние на проблема и в страната, и в отделните й региони.

Наред с мнимата етносоциална коректност, това е една от причините да няма публична информация за броя ромски училища. Това допринася за щраусовата политика, държаща общественото внимание към т. нар. елитни училища и подборни кампании, матури и учебници, компютризация на училищата и квалификация на учителите, ваучери, частни уроци и подкупи. Ако обаче щраусът удари по-силно главата си в тоя пясък, току-виж, стигнал до непробиваемия пласт на родното образование - етносоциалния. Тогава може би ще усети, че съществените въпроси не са английският и компютърната грамотност, а



българският и таблицата за умножение,



плюс няколко общи понятия за ориентация в обществото, природата и мисленето. Тези условия на първоначалната грамотност, сериозно предизвикателство за българското образование в началото на ХХ век, са истински проблеми и в началото на ХХI. Най-остро те стоят в ромските училища, макар да ги има и в турските, и в българските.

Сигурно е некоректно училища да се обозначават етнически, но няма как да се обсъжда какъвто и да е общ образователен проблем без данни за училищата, отличаващи се и отличавани от другите, защото в тях преобладават циганчета. Те са над 50% от учениците в над 550 училища*. По тенденция ромски в етнически смисъл ще станат и онези над 900 училища, в които циганчетата надминават 30%. Това е критичната граница, отвъд която бързо започват да се оттеглят българчетата и турчетата, колкото и да се говори за междуетническа толерантност.

Повечето от ромските училища са с до 20-30 деца, но има и големи СОУ-та, в които първолаците са стотина, осмокласниците - тридесетина, а дванадесетокласниците - десетина. Това са възможно най-благоприятните съотношения за образователните шансове на ромите.

Разбира се, "цигански училища" в смисъл на зле поддържани, с потрошен инвентар, пробити покриви, тоалетни на двора и бедни деца могат да бъдат наречени много други, но точно в ромските образователната ни система откровено показва двойното си дъно. От него излизат тайни неща само за ония, които дърдорят за "икономика на знанието" и "равен достъп до качествено образование", без да виждат реалността. Защото етническото дъно има и твърд социален таван, непробиваем от семейства и общности с висока безработица, случайни законни доходи и традиционни образователни недоимъци.

Почти без изключение ромите са в такива семейства и общности. Това не може да се промени без облагодетелстваща ги политика, която пък няма как да не дразни останалите етнически и социални групи. На това днес му казват положителна дискриминация, макар опитът от социализма откровено да го вкарва в "привилегии насила". Колкото и да противоречи на демократическата реторика, изглежда, трябва да се върнем към тях, за да не стигнем до изблиците на ужасяващата етническа и социална дискриминация и полицейския им отговор от шестдесетте години в САЩ или в гетата из Латинска Америка днес. А май сме се запътили натам.

Защото е очевидно, че в уж единната образователна система има голям ромски отсек, където масово



децата престояват докъм 12-13-ата си година,



получават свидетелства за уж завършени класове и напускат училище горе-долу със същия словесен и интелектуален багаж, с който са влезли. Освен неподготвени за живот извън гетото те са катализатор на масово гетоизиране. Училището е само по-приятната негова част със закуски и топла стая и за много деца е първият и единствен достъп до различен свят. В гетата обаче господстват изкривени до престъпност жизнени връзки, следователно и образователни. И ако формално се ходи на училище, реално е по-ценно детето да се научи да краде, проси или проституира. Може би затова десеграционните проекти нямат видим ефект, както и липсва системна подкрепа на индивидуални и групови успехи на децата в училище - от семейството през множеството ромски НПО до различните държавни органи. Сякаш всички пазят ония условия, които лесно превръщат обитателите на гетата в групи за натиск, чрез които се прикриват интересите на престъпен елит. Понякога той получава и политическа легитимност тъкмо от тях.

Затова повечето циганчета, родени след 2000 г., ще завършат формално само начално и донякъде основно образование. В тези равнища днес те съставляват от 5 до 30% от всички ученици в зависимост от областта. Образователните шансове зависят от пола, местоживеенето, езика, на който говорят в семейството, религията, конкретното училище и др. Примерно циганета, които живеят в град, говорят в семейството български и са християни, имат възможност да стигнат дори до средно образование. Последното е почти изключено за тези, които са от село, говорят турски и съответно са мюсюлмани. Ако са и момичета, този шанс е почти нулев. За сметка на това ще ги продадат за булки на съответните пазари, постоянен обект на приятни очерци за етническите своеобразия на българското общество. (Тук човек се сеща за нормални феминистки проекти и дейности, но нека не се отклоняваме от темата.) При тези обстоятелства



"вишуто обръзувание" е изцяло химерично,



нищо, че е мечта на 55% от децата. Затова го имат не повече от 0,4% пълнолетни от население, движещо се между 370 000 (според официални преброявания, основани на самоидентификация) и между 700 000 и 900 000 (според преценки на различни неправителствени организации и МВР).

Макар да влиза в общественото полезрение обикновено наесен и при "нерегламентираното" събиране на реколтата, в образованието своебразно изпъква циганизацията на селата. Фактът, че повечето ромски училища са в села, се съчетава с тенденцията повечето селски училища в България да стават цигански в целия смислов регистър на думата. Със сигурност процентът им ще расте с увеличаване на децата от ромски произход в предучилищна и ранна училищна възраст. Тук трябва да се отчете и обичайната занемареност на образованието на село - една тенденция през целия ХХ век към обща маргинализация на селския живот като остатък от "непрогресивни" времена. Днес се прибавя друга опасна двойственост: концентрация на ромчета в приемни училища и полуинтернати и едновременно увеличаване на броя отпадащи поради семейни причини. Тези противоречия ще се изострят, като се закрият селските училища със слети класове. Както казва една учителка от ямболските села: "Досега беше опасно да се пренощува тук; със закриването на училището ще е страшно да се преминава и денем през село."



Почти напълно ромски са помощните и изправителните



училища, домовете за изоставени деца; навсякъде ромите са над 85%. Често пъти те са там по желание на родителите и с връзки; това е единственият начин децата да не мрат от глад или да не пречат на "семейния бизнес". Дори по-висок е процентът на роми в училищата към затворите. Това пък е единственият шанс някои от тях да се ограмотят.

Никой няма точни дани и за необхванатите в училище, но може да се предположи, че над 80% от тях също са циганчета. Това обяснява и появата на второ поколение напълно неграмотни. На 13-14-годишна възраст те са вече родители на деца, чиято съдба надали ще е по-различна от тяхната. Няма ромско гето или село, където да не се срещат такива деца - майки и бащи. Това не пречи в конституцията на социалната ни държава да стърчи член, чиято втора алинея задължава гражданите на училищно обучение до 16-годишна възраст.

-------

* Данните са от изследване "Ромските училища в България - 2005", проведено от институт "Отворено общество", София, през 2005 г. във всички области на страната. Анкетирани са 250 експерти от регионалните инспекторати на МОН, директори и зам.-директори на училища, учители и 530 ученици в 6-и и 7-и клас на училища с преобладаващ брой деца от ромски произход.