Учител съм в централно столично СОУ, което поради местоположението си е приютило един доста интересен феномен. Голямата сграда е пълна (слава богу) с деца, част от които са билингви - майчиният им език е ромски, по-рядко турски. Наоколо са работните места на родителите роми - това е главната причина те да запишат малчуганите си във въпросното училище. Тези ученици са физически пребиваващи през по-голямата част от деня на първия училищен етаж - там са подготвителните групи и учениците от начален курс. На горните етажи са учениците от среден курс и гимназистите, които изучават интензивно чужди езици и които са 100% нероми. Ромчетата и българчетата се срещат и си разменят по някоя друга дума само на две места в школото: в тоалетните или на лавката.

Тези общи места не помагат по никакъв начин на децата и от двата етноса за случването на най-важното в едно такова училище - да се възползват от уникалната възможност да научат нещо от и за "другите" (тук държа да подчертая, че това е валидно и за двата етноса!). Съгласете се, че колкото и да е предубеден спрямо "другите", "ненашите", един човек, приятелството или обикновеното всекидневно общуване с представители на "другите", особено в по-ранна възраст, би имало положително значение за бъдещия му опит в отношенията с тях.

Като изкушен от "доработката" си в неправителствени организации човек и ако нямах учителски опит точно в това училище, преди време бих се вдъхновила от "мултикултурния ученически потенциал" на въпросното СОУ и щях да помисля за проект "да задържим ромските деца в училище" примерно. Смея да предположа, че всички добронамерени и незле финансирани проекти за интеграция на ромите в училище се провалят заради следното:

- псевдомногоетничните училище като това, в което преподавам в момента, не са изключение в страната. Децата там са пространствено разделени и нямат възможност за каквото и да било общуване помежду си (т.е. ромските деца са де факто "вътрешноучилищно сегрегирани"). Това пречи и на тях, и на българчетата да общуват в училищна среда - те "не учат заедно";

- никой не работи за мотивацията на родителите (и от двата етноса), за да се превърне многоетничността на училището в предимство, а не в повод за страх и притеснение. Част от ромските деца напускат рано училище, защото то става за тях "безинтересно място" (не се "разпознават" в образователните програми и учебните помагала), а и помагайки на "тати в работата", ползата е практически осезаема. Принципът "работи, че няма да имаш вечеря" е безотказно мотивиращ подрастващите роми;

- вместо социалното подпомагане и неправителствените организации да раздават на ромчетата мляко, кифли, обувки и писалки, по-добре да насочат усилията си към "училищните общи места", където децата да учат и живеят заедно, и да подготвят и подкрепят учителите, които ще проявят нужните хъс и въображение, за да помогнат за детската заедност на роми и българи.

Защото, убедена съм, проблемът не е в децата, а в нашата, на обществото, "методологическа неадекватност" и мързел. И докато ги има, "толерантността" и "интеграцията" ще са щастливи случайности в училищните междуместия - лавката или тоалетните.