Господинът е собственик на столично списание, в което работят еди-колко си души. По принцип не е проблем да ги държи лично под око, но често е в чужбина. Затова обявил, че ще сложи камери в офиса, чрез които да ги наблюдава през интернет откъдето си поиска. И сложил. Сега, спокойно изтегнат с лаптоп в хотелската си стая в коя да е част на света, той може да следи какво става в редакцията.

---------------------

Това е действителен случай и не е кой знае каква новост у нас. Не е "драма" като онзи пловдивски родилен дом, който неотдавна нашумя заради видеонаблюдението в кабинетите за гинекологични прегледи. Или като варненската шивашка фабрика, където работниците се жалваха в Комисията за защита на личните данни, че им се налага да се преобличат пред камерите (монтирани, но още невключени) в производствените цехове, понеже съблекалнята им била превърната в склад.

И преди години у нас електронни "очи" следяха персонала, но предимно онзи, който борави с пари - касиери в банки, магазини, заведения, бензиностанции и пр., като превенция срещу кражба. Както сочи горният случай обаче, тази практика вече е прескочила антикриминалната си роля. Много вероятно е това да благоприятства производителността в едно предприятие. Малко са обаче шефовете, които спазват някакви правила за наблюдение. Не са много и служителите, които си знаят правата, или онези, които биха възразили сериозно срещу решението да бъдат записвани.

Представете си следната ситуация: седиш си на работния компютър и, да речем, си решил да помързелуваш, чатейки с приятели. Докато бъбриш в айсикю обаче, телефонът ти звъни: началството. Обажда се да те скастри и да те уведоми, че забежката в кю-то ти е коствала еди-колко си лева от заплатата този месец.

Добре, наблюдавал е десктопа ти - има куп програми, с които може да го прави - Remote Administrator, Real VNC и т.н. Тук обаче има две "но", които всеки индивидуално степенува по важност: ти знаеше ли, че те гледа, или ти дойде "от ясно небе" (шефът е длъжен да те уведоми и да ти иска съгласието); какво чете той от десктопа ти - той/тя няма право да ти следи личната кореспонденция или да ползва личните ти пароли за разни сайтове, макар че едва ли някой толкова се вълнува от нечии писания (е, хора всякакви - ако чуеш някакво подмятане за личните си дела, това значи, че някой си е превишил правата). Отделен е въпросът дали работодателят има право да те глоби, при положение че не е упоменал евентуални санкции нито в договора ви, нито в някакъв писмен вътрешен правилник.

По принцип работодателят трябва да има изричното съгласие на подчинените си за всяко едно наблюдение - компютърно, видео- или звукозапис (чл.4, ал.1, точка 2 от Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/). "Де факто обаче това съгласие е твърде условно", смята Красимир Димитров от Комисията за защита на личните данни. Реално нещата стоят така: ако си твърде чувствителен към личното си пространство, свободен си да си ходиш - никой не те е вързал на тази работа. Дори и да възразиш срещу идеята за камера над главата ти обаче, щом не си напуснал работа, значи си (макар и формално) съгласен. Естествено много хора, независимо дали им е неприятно, "се съгласяват" по този начин, понеже не искат да си губят работата. Малцина са склонни да се жалват и да водят съдебни спорове заради едната камера (макар че според Димитров, личните данни са любима тема на немалко "жалбомани"). Тъй че "съгласието" в действителност е донякъде едноличен ултиматум. Понякога грубичък - например, когато шефът, вече монтирал камери в офиса и инсталирал съответната програма за достъп до всички компютри, решил да сложи и микрофони, за да слухти какво си говорят подчинените му. Това също е истински случай, пак от софийска фирма. Прекалено, нали - един мегаломански или параноичен стремеж да контролираш всичко във "владението" си. При положение че имаш двайсет души персонал, които произвеждат интелектуален продукт и не работят нито с пари, нито с ценни материали.

"Какво целиш - да се предпазиш от шеги по твой адрес зад гърба ти?! Ако е това например, то не може да е основателна цел", категоричен е Красимир Димитров. И въобще твърде малко неща биха били сериозно основание да оръфаш дотолкова личното пространство на подчинените си. Наблюдението на някакви хора не би трябвало да е "от ей така", трябва да имаш "конкретни, точно определени и законни цели" (чл.2, ал.2, т.2 от ЗЗЛД), за да обработваш лични данни (което правиш, наблюдавайки и записвайки някого). В случая с варненските фирми "Хепаг" ЕООД и "Варна конфекция" ЕООД например холандският им собственик обясни при проверката на КЗЛД, че целта на видеонаблюдението била да се предотвратят евентуални кражби на материали. Управителят на пловдивската многопрофилна болница "Св. Мина" д-р Крумова пък сложила камерите в родилния дом хем за да опази от кражба скъпата медицинска апаратура, хем заради сигурността на лекарите, понеже болницата не може да плаща на охрана. Вторият случай освен навлизане в твърде интимна територия, касае и пренебрегване на принципа на лекарската тайна.









Лични данни втора употреба

57-те работници от варненските фирми, които се жалваха от камерите, се опасяваха, че записите могат да бъдат използвани за цел, различна от първоначалната. Това не беше лишено от основание - освен холандския собственик, достъп до кадрите щяла да има и фирмата, монтирала камерите. Използването на лични данни за цел, различна от тази, заради която са събрани, е злоупотреба според българския закон. За това нарушение КЗЛД може да наложи глоба от 10 до 100 хиляди лева (това е настоящият размер на санкцията, по който засега няма наложени глоби).

В последните години, след терористичните атентати в САЩ и Европа обаче, общата сигурност взе превес пред защитата на личното пространство. Една от мерките, наложени и в европейските страни, и у нас, беше телекомуникационните компании и интернет-доставчиците да удължат срока за съхранение на информацията за предоставени услуги на клиентите си. При телекомите срокът е от 6 до 24 месеца назад. В определени случаи информацията се предоставя на полицията и другите "силови органи" (едно от малкото изключения от горното правило, които законът допуска). Информацията включва брой и времетраене на разговорите и др. Тук съществува обаче следната възможност за злоупотреба: в нея се съдържат данни за средномесечните суми, които плаща всеки клиент на съответния телеком. Тези данни биха били от голяма полза за маркетинговите проучвания на множество компании от други браншове, което означава, че изкушението по тази линия би трябвало да е голямо.









Рекордьори по вмешателство

Миналата година у нас за пръв път бяха раздадени годишните антинагради "Биг брадър" за най-грубо нарушаване на личната неприкосновеност. Тогава Министерският съвет бе награден, заради проекта за поправка на ЗЗЛД, внесен от тогавашния вицепремиер Пламен Панайотов. Освен изключителни правомощия силовите органи да обработват свободно лични данни на гражданите, поправката предвиждаше работодателите да могат да обработват т.нар. "чувствителни" лични данни (разкриващи расов или етнически произход, религиозни или философски убеждения, политически пристрастия, както и данни, отнасящи се до здравето или сексуалния живот), което законът иначе изрично забранява.

Призът за частна компания бе присъден на рекламната агенция "SIA Advertising" за злоупотреба с данните на 15-те хиляди кандидати за участие в тв играта "Big Brother." Фирмата беше използвала информация, съдържаща се във въпросниците, които кандидатите са попълнили по време на кастинга за шоуто. (Тези данни по закон е трябвало да бъдат унищожени след приключване на кастинга). Впоследствие стана ясно, че фирмата е използва данните за други цели.

Наградите "Биг брадър" се раздават от 1998 г. в няколко европейски страни и САЩ. Един от куриозите в тазгодишните награди във Франция беше собственик на магазин, монтирал 65 видеокамери, за да следи 60-имата си служители. Миналата година в Швейцария в категория "Работно място" пък беше награден един цюрихски прокурор. Номинацията беше заради една тайна нощна проверка в офиса му, при която той собственоръчно преровил кошчетата на всичките си 100-ма подчинени.