Да се возиш в такси понякога е интересно. Кара те да се замислиш. Да си задаваш въпроси и да им търсиш отговори. Въпроси например като този: откъде така неспирно извира народният гняв?
Народният гняв ме заля в такси "9 12 80". Човекът си караше кротко и изведнъж - бум, избухна. От радиото, както си е редно, звучеше някаква чалга песен, май на ДесиСлава. Пееше нещо от рода на: "Шефе, шефе, имаш много голям... успех. Факт, факт, фактите го сочат, факт, факт, фактите го сочат." Бяхме попаднали в някакво задръстване, но шофьорът отказа да се сърди на кмета, разсърди се на BMW-то пред него. "Тия гадове, с тия коли, всичко окрадоха, всичко ошушкаха, народът е беден и гладен, мамицата им, мамицата им, мамицата им!..." И взе да блъска с ръка по волана. След това ме заля неспирен словесен поток - гневен, мразещ, стряскащ.
Такъв бяс не е обикновен. Такъв бяс е помитащ. Гневът на масите ражда чудовища и шофьорът ми се яви точно в такъв чудовищен вид. Шофьорът беше бесен, защото онзи отпред имаше BMW, а той нямаше. А чалгата в колата му дънеше, защото беше убеден: 1) че все някога ще го проима това BMW; и 2) че напълно заслужава подобен модел автомобил. Неговата реакция беше на човек, разбрал току-що, че са откраднали чисто новата му кола: на безсилен гняв, при който, ако евентуално крадецът му беше пред очите, щеше да го разкъса парчета. Той беше окраден, вече почти 17 години след прехода него го бяха преметнали, измамили и той истеризираше...
Но с какво беше измамен?
Със следното: във времето на социализма не се намираше човек, особено към края му, който да вярва във фалшивите му послания. Един вид всички бяхме опозиционери. Обаче не по еднакъв, по различен начин. Едните, по-малката част, бяха, така да се каже, класическа опозиция, т. нар. дисиденти, които изхождаха в несъгласието си спрямо социализма от идеалистически позиции. Те искаха повече гласност, свобода на словото, премахване на репресивната машина и признаване на извършените от режима престъпления. Осъществяваха един вид паресия, "живот в не-лъжата", по думите на Вацлав Хавел (на паресията и живота в не-лъжа Александър Кьосев прави прецизен анализ в статията "Частният живот на публичния език"). За тях демокрацията беше и продължава да е не толкова свободен пазар, колкото свободна реч, свободно слово: всички те в някаква степен изричат като разхождащия се из атинското пазарно гъмжило Сократ: "Сега разбирам от колко много неща нямам нужда." Не обаче така стоят нещата при другите опозиционно настроени, които съвсем иначе разбираха настъпването на демокрацията, а именно: като изобилие на пазарни неща, които всички са им нужни. Те са дисиденти, несъгласни, но не от идеалистически, а от материалистически позиции; съзнанието им владееха лъскавите западни магазини, не екстравагнатността на Хайд парк. Социалистически материалисти, социалистически консумативисти: цъкаха с език пред бляскавите джанти на западните автомобили и пред разкоша в "Кореком" и си представяха, че дойде ли демокрацията,
този автомобил ще е вече мой, а "Кореком" ще е всенародно достъпен. Тези хора искаха да консумират капитализма, не да упражняват демокрацията: социализмът им се виждаше недъгав не защото потискаше свободата, а защото създаваше дефицити и сивота. Затова виждаха края му не като политически акт на честни избори, а като икономически рай на всеобщо достъпни луксозно-шарени стоки.
Само че излезе нещо съвсем друго.
Демокрацията настъпи, всеки можеше да говори свободно, да членува, където иска, и да гласува, за когото иска - в началото всички се втурнаха да правят партии, икономическия рай обаче го нямаше никакъв. Е, някои се "оправиха", но повечето затънаха. И тия, дето затънаха и които в началото на демокрацията мислеха, че капиталистическото изобилие им се полага по право, първоначално се разочароваха, после озлобяха. Блянът на социалистическия материализъм не успя да се претрансформира в реалността на капиталистическото консуматорство.
И заради това дойде разочарованието, изразило се в отлив от избирателните урни, а после и гневът, който на избори наказваше, не избираше. Като си представяше, че наказвайки "лъжеца" и избирайки своята нова "кръстница-вълшебница", приказката на чалгата ще се възлее като рог на Амалтея върху него. Всеки път, когато копнежът не се сбъдне - соцматериалистът се чувства окраден. И предава същото чувство на децата си. Защото негов проблем не е и не беше свободата на словото, негов проблем е и беше свободата на консумацията. Липсва ли тя - като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия... Мамицата им, мамицата им, мамицата им!...
Демокрацията е жена, а всяка умна жена знае, че любовта на мъжа минава през стомаха. Българската демокрация се оказа глупава жена, затова често-често яде шамари от своите граждани. И ще продължи да ги яде, докато не схване, че не за нея са гладни те, а за онова, с което някога са я асоциирали - капиталистическо изобилие, достъпно за всеки. Докато по-голямата част от българите мислят за себе си като отдалечени от пазарното разнообразие, дотогава бъдещето на българската демокрация все ще виси на косъм.
" Защото негов проблем не е и не беше свободата на словото, негов проблем е и беше свободата на консумацията." That's it!
--Ментайлов, Ментайлов: народ от ментайловци!
~ Такива си бехте, такива си останахте.
или...Камуниз от Народа - Народ от Камунизи
>> К.Н.Н.К. [KeHeHeKe] : Огледалната симетрия във Времето.