|
| --- |
Подчертавам, че тук ще става дума само за държавните академични структури. Легитимните частни университети се движат по други схеми и техните проблеми са само частично същите.
От многото болезнени въпроси в този текст ще стане дума само за един: за сбърканата макрорамка на българското висше образование. Той отваря, разбира се, вратата пред всички останали.
Както отдавна е показано, университетът в България
възниква не по
академичен мотив
Той се оказва необходим за легитимирането и утвърждаването на младата национална държава. Днес този мотив, макар и тихомълком повтарян, не би следвало да има значение.
Сега ние имаме основание на нов глас да зададем въпроса, актуален преди 120 години: действително ли имаме нужда от българска академична структура? Не е ли по-рентабилно талантливите български деца да се образоват в европейските университети, имащи висок престиж, така че те само да внедряват в българската практика усвоеното там?
Отговорът е еднозначно "не", но с аргументи, различни от тези на основателите на Софийския университет.
От една страна, академичната наука днес притежава по-висок статут на самостоятелност, отколкото тогава. Навсякъде университетите имат задачата да възпроизвеждат самата тази наука, което не може да става при липса на местни академични традиции.
От друга страна, е естествено да се допусне, че най-добрите студенти ще предпочетат да правят кариера на местата, където са добили дипломите си.
От трета страна, развитията в науката - особено в т.нар. хуманитарни и социални науки - днес е такова, че активната им глобализация директно предполага повишаване на ценността на регионалните специфики, нарастване на вниманието към тях. В България има вече академичен потенциал за разгръщането на тези характеристики, съществени и за международната наука. Престъпление е той да бъда пропилян.
Университетът има място в България. Това, което не би следвало да има място, е масовото схващане за неговите цели и действащата сега структура на институциите, длъжни да осъществяват висшата форма на образование.
За голямо съжаление масовото мислене привижда като цел на университетското образование получаването на диплома. Без значение каква и откъде, само и само да е диплома за завършено висше образование.
Далеч биха отвели размишленията как и колко отдавна се насажда това порочно мислене и в каква висока степен образователната система от времето на комунизма допринесе за неговото вкореняване.
Безспорен факт е обаче, че и до днес, особено в по-малките селища, разгърнатата практика на семейните и всякаквите други връзки успява да придаде
"валидност" на
дипломи без покритие
Дипломи, зад които не стоят необходимите знания, умения, специализации.
За всеки, който е с ума си, е ясно, че близкият край на тази практика е предизвестен както от развитието на технологиите, така и от напредването на европейската интеграция на България.
Тъкмо върху нея паразитира обаче серия от структури, дърпащи надолу целия процес.
От една страна, става дума за всевъзможните самозвани - даже невинаги законово признати - "университети", които могат да бъдат открити едва ли не във всяко градче с няколко хиляди жители.
От друга страна, това са всевъзможните филиали по градове и села на иначе легитимни университети, които по съвсем обективни причини не могат да стигнат нивото дори на т.нар. "рабфак". Университетското образование в никакъв случай не се изчерпва с изслушване на бързореки лекции и залпово взимане на изпити.
Те трябва и могат да бъдат спрени лесно. Времето, изгубено в тяхното търпене, е право пропорционално на нивото на корупция във високите етажи на отговорните държавни власти. Това е критерий, по който корупцията там може да бъде измерена с математическа точност.
Друг критерий за измерване на корупцията в сферата на управление във висшето образование е броят на официално лицензираните университети. Днес те са повече от петдесет.
Наистина в това число се включват множество институции, които под никаква форма не следва да се наричат така. Става дума за специализираните образователни структури, осигуряващи овладяването на обществено значими професии.
Не ми е ясно какво произвежда алергията към името "висше училище", но тя е факт. Некоректното именуване размива дискусията около наличните няколко университета, отговарящи формално точно на понятието. С това не се отменя положението, че валидното за университетите, важи в голяма степен и за висшите училища.
Университетът не е място, в което просто могат да бъдат придобити качествени способности в някоя професионална сфера. Той е структура, която развива фундаменталните научни дисциплини, при това в широко интердисциплинарна система.
Дори наличните сега университети могат да бъдат преценени или като твърде много, или като твърде големи. Основната причина за това не е демографското състояние, както настояват мнозина.
Главната причина е
болезнената липса на
преподавателски състави,
отговарящи в своята цялост на средните европейски критерии.
Правомерната норма за необходимо минимално количество хабилитирани при наличието на един факултет или катедра води до комични усилия по попълването им с лица, чиято квалификация не отговаря на никакви съвременни академични мерки.
От друга страна, системата за назначаване на преподавателите активно подпомага присъствието на хора, отдавна изгубили от очи академичния пейзаж. Това изисква, разбира се, специален анализ.
Казаното дотук дава все пак достатъчно основания да се заключи, че университетското образование, имащо напълно законно място в България, е поставено засега в макрорамка, способна да стимулира единствено неговото затихване. Тя трябва да бъде час по-скоро променена.
---
*Георги Каприев е професор по философия в СУ "Св. Климент Охридски".
Очакваме вашите въпроси и мнения на prosveta@segabg.com