---визитка---

Георги Константинов е роден през 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски" през 1967 г. Автор е на повече от 30 книги с поезия: „Неграмотно сърце", „Общителен самотник", „Обичам те дотук" - достигнала 25 хиляди тираж, „Дърво и птица", „Аспиринов сняг" и др. Бил е народен представител във Великото народно събрание и заместник-министър на културата в периода 1995-1997 г. Автор е и на книги за деца. Издател на сп. „Пламък" и председател на българската секция на П.Е.Н.

-----

- Г-н Константинов, писателската гилдия е може би единствената, която досега не е инициирала отварянето на досиетата на своите членове. Означава ли това, че се спотайва от чувство за вина?

- Моето мнение е, че прекалено дълго предъвкваме тази тема. Трябва да се отворят досиетата на всички, да се разпространят в публичното пространство и да приключим с това. Веднъж завинаги да затворим страницата и да гледаме напред. Казват - някои досиета били изчезнали, други непълни. Хубаво, каквото е останало, да го покажем и да се занимаваме с работа. Има и един друг момент - там фигурират не само хора, които са носили информация, но и такива, за които е носено, които са били обект на разработка. Като човек от втората категория аз лично не желая да си виждам досието. През последните години от тоталитарната власт имах много тревоги и разправии заради няколко мои сатирични стихотворения. В едното от тях Първия разпозна себе си и стана страшно. Не смея да отида да си потърся досието, защото сигурно има и хора, които са ми били близки и които са донасяли какво говоря и правя. Може да се окаже, че някой от моите сегашни приятели е държал нож зад гърба ми, което много ще ме огорчи. Късно ми е вече за такива открития. Прощавам на всички, ако има такова нещо.

- С какво толкова няколко лирични стихотворения могат да разбунят духовете?

- Започна се с „Квартално събрание" и с „Динозавърът" в защита на град Русе през 1988 г. Най-тежко беше, когато в „Стършел" излезе стихотворението „Скици от натура". Беше болен главният редактор и мой приятел го пусна на първа страница. А то звучеше така:

Сред нас единствен положителен герой,

оставящ ни красивата представа

да бъдем рамка на портрета твой,

да бъдем сянка на държавната ти слава.



Пак всички твои грешки ни прощаваш ти.

И пак си прав, макар подгънал колената.

Не спира мисълта ти да лети

със скоростта на тъмнината.



Ето, в този обобщаващ образ се позна Тодор Живков, позна се и председателят на Съюза на българските писатели, познаха се и още много хора. А някои от тези стихотворения започнаха да ги четат по „Дойче веле" и по „Свободна Европа". Изведнъж се оказах в много особено състояние, тъй като бях в ръководството и на партийната, и на писателската организации. Започна се една - Градски комитет, Централен комитет, заседание на Политбюро. Изкараха ме пияница, донжуан - всички възможни пороци ми приписаха. Поредица от наказания. Искам само да уточня, че от мен никога няма да чуете претенция за „дисидентство". Аз не съм бил дисидент. Не бях инакомислещ, а просто мислещ. И смятах, че правя добро, като казвам истината. Иначе съм мек човек, не съм изграден за борба. Дори си представях, че социализмът може да се подобри, че много неща от него могат да останат и да се развият, че демокрацията е съвместима с този строй, бях против еднопартийната структура, считах, че има и други варианти.

- Смятате ли, че днешната поезия се занимава прекалено много с цветята и звездите и прекалено малко със социално значимите теми?

- Сега в литературата цари едно спокойствие. Това е безразличието на блатото. То трябва да се раздвижи. Но не само от няколко човека. Нали имаме 4 творчески съюза. Две хиляди души, които се определят като писатели. На година излизат по 500 стихосбирки! Ами, ако направим съюз на българските читатели, няма да има толкова членове. Дискредитирано е мястото на поета и белетриста в нашия обществен живот. Някога при национална катастрофа хората са се събирали пред дома на Вазов, а не пред Министерския съвет, за да изразят своите чувства от драмата, която се е случила. В нашата история, като започнем от отец Паисий и минем през Ботев и Вазов, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев, Веселин Ханчев, Димитър Димов, Димитър Талев, Алеко Константинов - всички те са участвали, и то с творбите си, в обществения живот. Така че това загърбване на живите проблеми, които има нацията, основно от по-младите писатели, според мен се дължи не толкова на една литературна самомнителност и горделивост, колкото на липсата на талант. Тъй като тези хора нямат силите да влияят на обществото, предпочитат да живеят в един по-тесен свят на литературни прищевки, глезения, хепънинги и т.н. Но когато допрат до сериозните неща, виждат, че там пари до болка. Не е верен митът, че само старомодните автори, само някакви си динозаври се занимават с обществени въпроси. Според мен един писател е истински, когато го четат и нелитератори. Когато той с нещо привлича - със своите идеи, с начина на говорене, с позицията си. Радичков, Хайтов, Валери Петров, Станислав Стратиев, Радой Ралин - повечето от тях, уви, покойници, бяха в непрекъсната връзка с това, което се случва. Да имат много здраве някои новоизпечени теоретици на литературния херметизъм.

- Вие сте председател на българския П.Е.Н.-център. Тази организация алтернатива ли е на писателските съюзи?

- Вижте какъв е проблемът. Нашите писателски съюзи си стоят в рамките на сравнително тесните като мащаб виждания за българската литература. Ние имаме 4 съюза на писателите - Съюза на българските писатели, Сдружението на българските писатели, Съюза на свободните писатели и Съюза на независимите писатели. Нито един от тези съюзи не прави усилието да покаже почетното място на нашата литература в българското духовно развитие. Преди дни се завърнах от 72-ия конгрес на международния П.Е.Н. в Берлин. За България се казаха хубави неща. Българското звено има вече 80-годишна история. На конгреса беше казано, че ние сме едни от най-ранните и уважавани П.Е.Н-центрове. Имаше много интересни разговори с автори като Гюнтер Грас, Георг Конрад, Виктор Ерофеев и др.

Мисля, че синдикалната страна на един съюз е по-маловажната. По-важната е творческата. И тук ролята на П.Е.Н. е изключително важна. Ние сме сравнително малка писателска общност - около 40 човека. Ние сме надсъюзна, неправителствена организация, необвързана с никакви ангажименти с политика, държавни структури и т.н. Издаваме бюлетини на български и на английски с периодика 3-4 месеца, в които представяме повече от 25 автори. Всеки брой се разпраща до всички 100 центрове в света. Това, което не вършат писателските съюзи, се стремим да го правим ние. И го правим, въпреки че нямаме нито стотинка подкрепа от държавата. В другите страни П.Е.Н.-центровете изцяло са под крилото на министерствата на културата.

- В кои други сфери ви се струва недостатъчно присъствието на държавническа политика?

- Най ме боли, че няма издания за деца. По времето на Стамболийски е имало към 25. Имало е и закон за детските издания, регламентиращ в какъв вид да съществуват и как да се разпространяват. Но говорим за истински патриоти в миналото. А и в тоталитарно време - въпреки всички недостатъци, грешки и грехове, се обръщаше огромно внимание на детската литература. Децата и юношите трябва да бъдат облъчвани с любов и внимание към българската култура. Като се има предвид, че сега българската книга е в много тежко съревнование с аудиовизуалните средства, че децата от твърде ранна възраст предпочитат да се забавляват, отколкото да получават някакво естетическо развитие. Значи книгата трябва да привлече тяхното внимание, дори в тази нова ситуация. Това не се прави.

Детско-юношеската литература е същината на литературата. Когато съм на 50 години, аз вече съм изграден характер и или се интересувам от книги, или изобщо не ги чета. Но детето се колебае и трябва да бъде насочено. Познавам деца, които се хвалят, че в живота си не са прочели нито една книга. Казват го с гордост и съучениците им цъкат с език. Аз не противопоставям книгата на интернет. Но то се чете по различен начин. Наскоро в Пловдив, където се преиздаде „Туфо, рижия пират", зададох въпроса на една цяла зала 10-годишни хлапета: „Колко от вас имат компютър ?" Гора от ръце". Питам: „Колко от вас четат книги по интернет?" - само една ръчичка.

- Откакто напуснахте Министерството на културата, не сте бил на държавна работа. Повече възможности ли ви дава издателската работа в частния сектор?

- Всъщност аз участвах временно в управлението на нашата култура, и то преди повече от 10 години. И в този кратък период идеята беше именно творци да се занимават с организацията. Министър беше композиторът Георги Костов, за киното отговаряше режисьорът Георги Стоянов и т.н. Моя пряка грижа бяха читалищата и Центърът за книгата. Въпреки някои по-тъмни представи за този период мисля, че за духовността бяха направени много съществени неща. На първо място - беше гласуван първият закон за култура в България изобщо - Законът за народните читалища. Той беше направен, така да се каже, в моя кабинет заедно с всички възможни специалисти по въпроса. И този закон действа досега въпреки някои свои недостатъци. Той помогна да не се разграбят сградите с някаква криминална реституция или неправилна приватизация. Тогава имахме около 10 хиляди читалища. Сега са останали може би 5-6 хиляди, но те работят независимо от трудностите. Възстановихме дейността на Центъра за книгата и подпомогнахме 400 книги на наши автори да се появят на бял свят.