Преди месец номерът, изписан на мобилния ми телефон,показа, че се обажда моя ученичка - миналата година беше в седми клас. Тийнейджър като всички други - физиологията не се интересува от личностните качества. В случая това още дете беше надраснало другите - съвсем без да осъзнава това. И по физика, и по интелект. Но по социален опит далеч беше изостанало, защото неговият социален живот беше започнал много късно. На 13 години то не знаеше още как да общува. Държеше се като един съвременен Робинзон, озовал се сред джунглата на обществото. Неговият опит беше съкратен по две причини. Беше осиновено на три години, без да знае нищо за света. И после - ревниво стесненият кръг на майката осиновителка и единствен родител довършваше душевното затворничество.

Дълго време не можехме да се приемем взаимно, да намерим какъвто и да е път един към друг. Аз - емоционален, открит, опитен възрастен човек и педагог. То - емоционално, затворено, абсолютно неопитно дете в пети клас. Бяха необходими две години, докато на третата нещо пресече пътищата ни. По-късно разбрах - емоционалността - единственият ни общ белег, намери сближаването. И това беше началото на моя отпечатък върху това дете, за който аз така и не знаех. До деня на оня SMS: "Госпожо, много ми харесва новото училище, но ми липсвате. Няма с кого да си говоря". После следваше писмото. Вместо моите разсъждения по-нататък, ще цитирам част от него.

... Нали ми бяхте казали да прочета есетата от лятото и сегашните. Бяха сходни и още са. Може би, не знам точно, може би си приличат по искреността ми към Вас, по желанието ми да Ви изкажа всичките си проблеми, мисли и чувства. Всичко това го влагах и в летните, и в сегашните есета. Вие, изглежда, оставихте малък отпечатък в душата ми, който да се разрасне, и аз да виждам Вашата артистичност, четейки написаното от мен. През лятото препрочитах всичко, спирах се на онези Ваши рецензии, в които целяхте едно - да имам самочувствието, че мога. Благодаря за отношението Ви към мен. Благодаря, че Вие бяхте нещо като помощник на майка ми, като нейна добавка, защото разбрахте проблемите ми в училище. Ех, ние, осиновените деца, много се радваме, дори ако някой ни се усмихне искрено. Благодаря Ви, че ми помогнахте да открия самочувствието си, да не ме е страх какво правят другите зад гърба ми и какво мислят за мен. Аз вече не съм онова момиче, което беше затворено в себе си, което се страхуваше от отношението на другите, и което все си повтаряше "Що за съдба имам аз - да съм изоставена, но да намеря щастието си, а другите да стъпкват гордостта ми, че съм по-дете от тях" . Постепенно започнах да забравям миналото си, сега гледам да имам самочувствието, че съм най-късметлийското дете на света.

Предполагам, че разбрахте какво сте направила за мен. Но какво направих аз за Вас? Най-добре ще бъде да изхвърлите това писмо - повече няма да Ви е нужно, нито пък аз.

Какво направи това дете за мен? Явно то само не може да отговори на собствения си въпрос - не му стига опит за това. Но аз имам - бях разрушила един душевен затвор. Бях създала осъзнатото самочувствие да се гордееш с факта, че си по-дете от връстниците си. Колко тийнейджъри днес могат това? Защото всъщност те са само едни деца, които искат рано да бъдат големи. Нашият отпечатък върху тях ще ги направи духовно по-богати, ще им даде ценностната система, която сами не могат да си изградят.

Учителят не е само преподавател. Неговият път трябва да се пресече с техния и в душите на учениците му. За да има право да отговори на въпроса, има ли свой отпечатък в тях.

-----

* Помощник-директор и учител по български език и литература в 125-о СОУ-София.