Дебатите за висшето образование в България се захващат с неговите структури и засега се въртят само около тях. Това, разбира се, е сериозен въпрос и трябва да бъде обсъждан. Работата е там, че заради него незабелязан остава един друг проблем - персоналният.

Днешните преподавателски състави представляват твърде сюрреалистична картинка. В хуманитарните и социалните дисциплини тя взима направо батален характер.

Върху една плоскост са поставени хора, добили всичките си научни убеждения, умения и познания по времето на социализма, хора, образовани след това, при много по-широка информационна база, както и хора, получили образованието си във всевъзможни западни и източни университети.

Това изреждане няма характера на класация. Талантливи и бездарни, успешни и неуспешни могат да бъдат открити и в трите групи. Изготвянето на общи планове и академични стратегии в този пейзаж обаче е съществено затруднено.

Основният проблем е на друго място и той следва от системата за назначаване на преподавателите. У нас новоназначеният асистент е бъдещият професор, стига да има амбиции за това. Във всеки случай, тази позиция му осигурява работно място до пенсия. С риск да се повторя, ще заявя, че това е рай за мързеливците и некадърниците.

Старият виц, че ученият у нас е продуктивен само докато напише дисертацията си, е, слава Богу, верен не буквално, но той подсказва нещо важно.

Дори да се приеме, че всички асистентски конкурси се печелят от талантливи и посветени на науката хора, което е много силно допущане, няма как да се предположи, че те непременно ще останат такива през следващите 35-40 години.

Съвсем естествено е професионалните нагласи да се променят, повече от нормално е едни интереси да изместват други. У нас вече има случаи на напускане на академичната кариера в името на други перспективи.

Общото положение обаче е преподавателят, дори вече загубил всякакъв интерес към научното поприще, да избутва до последно на все същото място. Достатъчно е да си взима редовно часовете, без значение



с какви вехтории или

нелепици ги запълва



Липсата на всякакви качествени критерии в нашата университетска система легитимира този масово упражняван ход.

Така впрочем се отваря възможността, не чак толкова малко хора да не напишат дори дисертация до края на професионалния си път и въпреки това да не загубят щатната си длъжност. В един западноевропейски университет това е непреводимо на никакви езици.

По този начин може да се даде обяснение защо в самите университети съществува съпротива срещу атестирането на преподавателите. Защото тя трябва да означава въвеждане на общовалидни количествени и качествени мерки.

Каквото и да се говори, атестациите са абсолютно необходими. Както и да изглеждат те, задължително е спазването на едно главно условие - прилаганите критерии трябва да бъдат само и единствено академични. Политически, социални, битови и всякакви други съображения не бива да имат място там. Засега те продължават да играят някаква роля.

Сигурно не са съвсем безоснователни страховете, че редовното атестиране може да доведе до уволнения на преподаватели, системно неотговарящи на базисните изисквания. Това всъщност е неизбежно и по други причини.

За да не бъда обвинен в надничане по чужди дворове, ще дам пример от моя собствен. Философската специалност на СУ се обслужва от 50 хабилитирани и нехабилитирани преподаватели. Философия в Кьолнския университет се преподава от 15 човека, а студентите са поне двойно повече от софийските.

Нещата с другите дисциплини по българските държавни университети не стоят много по-различно. Фактът, че става дума за заварена структура, покривала по-голяма група обучаващи се, не оправдава сегашното състояние.

Механичното намаляване на състава само по себе си не е търсеното лекарство. Успоредно с това



всички трябва да преминат

на срочни договори,



чийто срок не бива да надхвърля пет години. Те естествено подлежат на подновяване. Негативният резултат от атестирането в края на договорния период обаче трябва да отваря мястото за по-сериозно подготвени учени.

Един университет може да си позволи не повече от 10-15 професори на пожизнен договор, при което става дума само за лица, които всяка академична структура би желала да има в състава си. И в науката има звезди.

Излишно е да се добавя, че това трябва да важи и за всички, стоящи близо до възрастта за пенсиониране. Тя обаче следва да бъде стриктно спазвана, без да бъде отнемано правото за преподаване на граждански договор.

Системата на срочните договори, съчетана с редуциране на щатния състав, естествено гарантира по-голяма гъвкавост на самия учебен процес. Поне в идеал той получава шанс да протича в хоризонта на най-актуалните търсения в световната наука.

Заедно с това така се отваря възможност да бъдат временно привличани специалисти от най-високо ниво - както български, така и задгранични, които иначе не биха се ангажирали с постоянно пребиваване в един български или какъвто и да е университет. Едва ли е необходимо да се обяснява надълго значимостта и мотивиращата сила на подобно действие.

Разбира се, всичко това не би имало никакъв смисъл, ако продължава



ревностното съхраняване

на щатната уравнивиловка



Днес асистентът получава точно толкова, колкото всички асистенти в същия университет, доцентът - колкото всички доценти и т.н.

Щатната таблица осъжда на провал всеки опит за стимулиране на индивидуалното научно развитие и то се превръща в лично дело, нерядко подлагано на присмех, а защо не и на обвинения.

Спешно е наложително въвеждането на достатъчно широки граници на заплащането, движението в които да зависи именно от ефективността на работата, извършвана от всеки един.

Впрочем, отказвам да коментирам сегашния размер на заплащането в българските държавни университети, който може да се оценява само като подигравка. Категоричната необходимост, стояща пред всеки преподавател, да търси допълнителни възможности за реализация само за да осигури минимален жизнен стандарт на семейството си, с едър жест обезсмисля всички позитивни размисли на тема висше образование в България.

----

*Георги Каприев е професор по философия в СУ "Св. Климент Охридски".