Боричкането около президентските номинации може и да е вълнуващо за някого, но повече отегчава, отколкото да интригува. Работата е в това, че кандидатурите някак се сливат, не изпъкват, не се запомнят, а свалянето им от сцената и заменянето им с други не предизвиква нито одобрение, нито протест. Мяркат се някакви епизодици и, докато се качват - слизат. Партиите се одумват и чумосват една друга като стари моми и се надлъгват, че чакат принца. Принц обаче няма да дойде при нито една от тях и причината е съвсем проста - няма откъде. В българската политика принцове няма. Или пък този път са решили да пробват с човек от народа? Защото този номер е изпитан успешно в миналото, а и са минали вече достатъчно години, та може да бъде изваден като чисто нов. И защото тук всеки принц е също тъй и човек от народа: първо го избираме, за да разберем впоследствие, че всъщност той не бил избраник наш, а на боговете. Но това е само една традиция, която щеше да е забавна, ако не се е случвала и зловеща. А и днес традициите не са това, което бяха...

Впрочем, когато се е появявал



кандидат с излъчване и с характер,



народът с облекчение го е разпознавал и посочвал. Въпросът е защо въпреки това партиите цяло лято пресяват едни и същи бозави фигури, които на всичкото отгоре контрастират дори на сезона? Каква е тази почти задължителна мода на убитите тонове, която преди избори неизменно се налага на политическия пазар? Или това е само една сцена с преобличания, която има за цел да проветри политическия гардероб и да изпробва реакциите на публиката, пък и на пазара? Или пък всичко на подиума се разиграва за отвличане на вниманието, а се разчита действието да се извърши някъде встрани: с автобуси и туризъм, с кебапчета и петолевки?

Но това ще са избори мажоритарни и тук ще има други правила, нужна е и друга модна линия. Партийните дизайнери сякаш още не са превключили от парламентарните и общинските вотове и



проектите им сивеят



Това е понятно: при общински и парламентарни избори сивите листи показват по-голяма възвръщаемост, групите от сиви депутати и съветници майсторски усвояват обществените средства и богато се отплащат на партиите за доверието. Но президентското състезание не е чак такъв апетитен бизнес, то допуска по-артистичен подход.

Иначе сивият цвят се радва на стабилно търсене и приложение. Хенри Форд установил, че той чудесно продава автомобили. Спечелил милиони от него. Сивите физиономии и сивите костюми пък са предпочитани в шпионажа. Не се отделят, не привличат внимание, не се запомнят. Експертите от ЦК навремето измислиха и създадоха "сивия поток" в литературата. Какво му беше приложението - само те си знаят, но усилено и успешно го развиваха. Сума пари потрошиха, за да процъфти. Впрочем, това не продължи ли, но вече в политиката?

И все пак, толкова ли е хаотичен и нескопосан предизборният дизайн на партиите? Няма ли в него



нещо изпитано и проверено?



Ако приемем, че перспективно в дизайнерската професия е да се изхожда от традициите на съответните племена и народи, то българските модни тенденции, за съжаление, още не включват обичайните за по-екзотични земи пера, листа, птичи гнезда. Все пак, пред новия сезон модисти и критика препоръчват да се потърси оригинална версия на местната модна линия. Но не можем да кажем, че партийните среди са особено податливи на модата...

От друга страна, упреците към българските политици не са всеки път оправдани. Една неправда, например, е обвинението в пребоядисване. Дори да има такова явление, нашите политици неизменно запазват основния си сив цвят. Може да е по причина на калпавите партийни бои, а може да е и от ината да докажат, че нашият политически вълк дори козината си не мени.

Освен това сивият цвят среща разбиране и подкрепа в електората. Сивите политици намират доверие и гласоподаватели. Предпочитани между тях са онези, които, преди да стъпят в политиката, вече са били сиви в други области на живота. Техният шанс е гарантиран, защото публиката обича всеки да си идва с цвета.

Гореизложеното се обяснява с някои национални традиции.

Една от тях е привързаността на българина към убитите тонове като



защитна окраска



в дрезгавините на историята. Сивите и бозави шаяци са го правели неразличим в сумрака на османското присъствие, както и в окопите на няколко войни. Според тази традиция сивата и бозава национална политика няма да дразни, нито ще се набива в очите и може някой път пак да ни предпази от бич, ятаган или шахид.

Другата традиция е по-скоро дизайнерска и хигиенна. В облеклото българинът открай време предпочита цветове, които да му спестяват прането. Някоя тъмна риза - или кафеникава, или пак сива - да не личи, като се изцапа. Или ако ще е кола - нещо пепеляво, нещо, дето няма да се праши и да се мие. Ярките цветове искат внимание, искат да им слугуваш. Че и чистота някаква май се подразбира...

И точно в това е звездният шанс на сивите в политиката. Такъв кандидат нашият избирател никога няма да пренебрегне. Той него ще си хареса и него ще си посочи. Най ще му е спокойно и уютно с политик, на когото няма да му личи, като се оцапа. Защото инак утре ще трябва да го сменя. Или, не дай си Боже, да го бърше и да го мие...