Макар че трябва да се мисли всекидневно, а при сериозни избори (жена/мъж, апартамент/кола, 1/Х/2 в "Еврофутбол" и т.н.) - ежечасно, словосъчетанието "ден за размисъл" се отнася най-вече за деня преди политически избори. Забранена е всяка агитация, не се продава алкохол, чалгата е приглушена, намаляват престъпленията, медиите скучаят. Човек е насаме с политическото си съзнание, за да изпълни своя дълг на висотата на историческата си отговорност. Така е по демократичния свят според читанките за гражданско участие, така трябва да е и у нас.

Ала родният стремеж да се дава нещо ако не на света, то поне на славяните, и тук може да блесне с пълна сила. Примерно, като се обяви всенароден ден за исторически размисъл.

В това отношение няма по-подходящ ден от днешния. Той не просто завършва реда, при който през седмица нацията крачи по



жалоните на историческото си битие - 24 май-2 юни-9 юни



На този иначе безличен седемнадесети ден на юни преди пет години България се записа във вечния списък на политическите чудатости, които й гарантират още едно твърдо място в световната история. И как не - редовните парламентарни избори бяха спечелени от национално движение, водено от бившия монарх на по-предишната държава. След тях той стана министър-председател на републиката и лидер на либерално-центристка партия, носеща царското му име и запазваща поради това ненакърнимото му право на последна воля. С това ярко се очерта спецификата на българската демокрация, намерила още по-демократичен израз в триумвирата, който днес адекватно изразява волята на българския народ и го води към все по-видим прогрес. Което напълно оправдава надеждата от 17 юни 2001 -



"Пуснахме за Царя, пък ще видим..."



Само това е предостатъчно, за да изпъкне историчността на тоя ден, а да не стои в нечетността си между 16 и 18. Последните дати прочее са също исторически. Те са рождените дни на хора със запазено място сред стотицата велики българи във всенародното допитване чрез SMS-и на БНТ - на въпросния монарх, известен първоначално сред народа като Симеончо, alias министър-председател и триумвир Симеон Сакскобургготски, и на злополучния душманин на царщината, какъвто се оказва днес героят от Лайпциг, вождът на Коминтерна и учителят на българския народ Георги Димитров, alias Гошо Тарабата.

17 юни като ден за размисъл не трябва обаче да е натоварен с плоски поуки, както биха предполагали тия, които ще видят в него цезурата и преходността на историческата слава. Също така той не бива да е злорадо напомняне за неизпълнени предизборни обещания. Да се преоценява рязко историята и бързо да се забравят обещания е дотолкова характерно за българския, пък и за всеки политически живот, че надали трябва да прави някому особено впечатление.

17 юни заслужава внимание по друга причина

От Херодотови времена се знае, че в историята най-лесно се влиза с някаква особеност, засилена с немислима дотогава ужасия: убиваш баща си заради трон, правиш от черепа на противника чаша, одираш пратеник и на кожата му пишеш отговор, избождаш очите на пленена армия и оставяш на сто един едноок и т.н. Тези или подобни вписвания в хрониките обикновено се подражават от разни търсачи на слава. Това придава известна трагическа повторяемост и страшна сериозност на историята. За разлика обаче от трагедията тя възпитава душите не толкова със състрадание, колкото със страх и гордост.

Далеч по-трудно и затова по-рядко в нея се влиза с по-леки жанрове - да речем, когато



към идиотията се прибави комическа неповторимост,



която предизвиква смях и изненада от изплезването на действителността. Трудно някой ще ни убеди, че нашият 17 юни не е от този вид. Та не е ли комически неповторимо: бивш малолетен цар печели в демократични избори аха-аха абсолютно мнозинство, размножавайки се в депутати, които без него биха веселили народа като кандидати на Движение (на Тошо Пейков) за Национално възраждане "Оборище" и Партия на българските жени (вж. Весела Драганова)? И не е ли изплезване това да стане след обещанието за "бързо и несимволично увеличение на доходите", уповавайки се на "пословичното трудолюбие на българския народ" и на "новия морал"?

Разбира се, всичко това е невъзможно без други, които яхват стремето на властта с "Влезнааме у историята" или слизат от него с признания, на които би завидял и Оскар Уайлд: "Ега ти държавата, щом аз й бях заместник министър-председател". Но по времето, когато Нейчо Неев изтърси това, всеки щеше да се пукне от смях, ако чуеше, че същата тая държава в 2006-а ще гори насред световното първенство по футбол в "екшън план" за приемане в Европейския съюз, а не с успехите на нашите футболисти. И още повече, ако му кажеха, че за български еврокомисар ще спрягат оня "дребен мадридски бизнесмен", както подбиваха тогава победителя от 17 юни.

По тази - и много други причини - този ден опровергава следовниците на Хегел и Маркс, които твърдят, че трагедията се повтаряла като фарс, а човечеството се прощавало с миналото си, смеейки се. Тази забележителна дата показва, че поне българската част от човечеството може да разчита на фарсове и в бъдещето си. Затова в общонародния ден за размисъл - всички позитивно ухилени!