Във всяко време и за всяко нещо си има мода. Днес политическата мода в България е нещо странно. Ако си в опозиция, е редно да се цепиш, да ти пада рейтингът, а ти да се опитваш със самочувствие да диктуваш какво да правят другите. Просто защото не можеш сам да направиш нищо съществено.

Ако пък си на власт, се чудиш как да направиш така, че да ти лъснат всички недостатъци и проблеми. Като при онези маймуни с много специфични по цвят задни части, които, като видят посетител в зоопарка, бързат не просто да му обърнат гръб, но и да се изкачат максимално нависоко, за да си покажат пълноценно прелестите. Да не би да не ги забележат.

Тази аналогия е валидна най-вече за някои, добили медийна популярност напоследък висши функционери на БСП. В резултат от тяхното желание да бъдат забелязани експерти и журналисти се втурнахме да разсъждаваме над въпроса колко бесепета ще се нароят и как ще падне правителството. Всъщност на какво сме свидетели?

Една партия - БСП, бе почти десет години в опозиция. Преди това е била периодично във властта, но все с неприятен за нея резултат - преждевременната й загуба. Това неизбежно създава няколко политически нагласи, които действат и днес, когато социалистите са на власт. Първата е да се докажат във властта. Затова независимо от разликите в позиции, мнения и дори политически решения, трудно може да се очаква хората от БСП да се подложат на самоубийствен ход - да помагат за падането си от власт. По-интересното е, че съществуват различни разбирания



как да не се падне от власт



Първосигнална от политическа гледна точка е тезата, че ако се загубят президентските избори, ще се падне от власт. Около тази теза се формира група социалисти, които така си представят, че работят за успеха на Първанов. Но самата аналогия с 1996 г. говори за дълбоко неразбиране както на историята, така и на съвременните политически реалности. Защото едно е да загубиш президентски избори заради изпаднало в криза правителство, а съвсем друго е да се опитваш да спечелиш президентски избори със заплахата да не би загубата им да доведе до криза на правителството. Ако се опитаме да разсъждаваме кое е по-важно за партиите в управляващата коалиция - изпълнителната власт или президентската (макар подобно сравнение да не е оправдано), то естествено ще достигнем до извода, че тези партии ще направят всичко възможно да задържат изпълнителната власт. Тя е техният общ интерес.

Така достигаме до втората нагласа, действаща в БСП - страх от провал на избори. Въпреки че социалистите не са печелили всички избори от 1989 г., те имат самочувствието да са най-много на второ място. И затова трудно биха приели ситуация, в която партията им се маргинализира по примера на СДС. Люспения и създаване на нови партии не са най-успешните практики, нито пък чести случки в левицата. Защото партийният актив и вождовете знаят добре, че докато са заедно, интересите им имат повече шанс за удовлетворяване. Не че няма разлики или скандали, дори ударите под кръста се практикуват. Но като опре до избори и изборни резултати, в левицата настава определено единство. С други думи, колкото и да се карат за листи и постове, цари разбирателство относно начина на постигането им - заедно.

Третата нагласа е не по-малко силна -



всяка заплаха обединява левите



Особено заплахата от загуба. Затова при тях скандалите завършват по различен от десницата начин. Левите спорят, публично си противоречат, дори се конфронтират. И в резултат - БСП продължава да е единствената, най-силна и стабилна партия в лявото пространство. Напоследък тя остава традиционната партия, която устоява на новите „заплахи" от зародилите се несистемни политически субекти. Защо? Основно поради тази политическа нагласа - да се устоява на заплахите и да им се противостои. Позиция, съвсем различна от десния стремеж да се използват заплахите като възможност за лидерска реализация.

Ако се опитаме да обобщим - БСП остава единна. И всяка стъпка на десницата или опозицията, която се привиди като заплаха, само ще увеличава сплотеността и устойчивостта на социалистическата партия. С други думи - колкото повече десницата говори, че спечелването на президентските избори е крачка за сваляне на правителството, толкова повече левите ще гласуват единно.

Проблеми от съвсем друг порядък създават проблеми и напрежение в БСП. Единият са



нереализираните мераци на част от актива,



трупани 15 години. В последната година се събраха няколко групи, които очакваха с надежда властта - старите кадри, които в началото на демокрацията бяха низвергнати като носители на миналото, но и до днес неискащи да приемат, че политиката и властта нямат нужда от тях; кадрите на средна възраст, за които чакането вече е невъзможно, защото при следващата възможност вече ще са на пенсионна възраст; и младите кадри, които имат самочувствието, че светът трябва да им принадлежи. Вторият проблем е, че в БСП никога не се е толерирало публичното противоречие между лидерите. Напоследък то се проявява както между президента и изпълнителната власт, така и между отделните министри и техните лобита. В крайна сметка налице излиза една опасна смес от недоволство - както от реализираните, така и от нереализираните кадри, гарнирана с неприятното усещане, че активистът трябва да заеме разкрачен стоеж между бившия и настоящия лидер. Задълбочаването на тези негативи неизбежно поражда публичните искри, които прехвърчат между отделните медийни изяви на социалистите. Но общата обстановка и действията на останалите политически субекти ги неутрализират.

Така, в крайна сметка, поведението на предстоящите избори на левите избиратели ще се формира на основата на избор на мотив - дали да подкрепят Първанов, защото той е автентичният изразител на БСП, или да подкрепят Първанов, защото така подкрепят БСП и следователно пречат да се атакува нейното управление. На практика това е избор с предрешен край - социалистите и гласуващите вляво пак ще си подкрепят своя кандидат. А това само по себе си отлага всеки разговор за проблемите на БСП и възможното й разцепление поне за 2007 г.