Драги Дойнов, от статията Ви "Към досиетата на Държавна сигурност - паметливо и последователно", публикувана в "Литературен вестник", личи, че очевидно Ви трябва опонент на познатата теза, че прословутите досиета, включително и писателските, би трябвало да станат известни на обществото.

Трудно ще откриете опонент в мое лицe по този въпрос. На този въпрос, както и Вие неохотно споменавате, съм отговорил достатъчно ясно в моето интервю пред М. Димова, поместено във в. "Сега".



"Трябва да се отворят досиетата на всички,



да се разпространят в публичното пространство и да приключим с това. Веднъж завинаги да затворим страницата и да гледаме напред..."

Да, да приключим с това. И да отнемем възможността на толкова люде - включително и на някои известни доносници - да издигат, когато им е удобно, вехтия транспарант на това искане, използвайки този прашасал проблем за решаването на лични или групови интереси.

Считам, че и Вашият упрек към мен за "непоследователност" по този въпрос също има котериен характер.

Аз не бих искал да "последвам" групови тези, издигани обикновено с тяснополитически цели. Имам предвид своя собствен писателски и житейски опит, за да кажа категорично - трябва да се отворят досиетата.

А това, че не проявявам никакво желание да се ровя в своето досие, е, простете, моя лична работа. Просто не желая да се занимавам с тази гадория и толкова.

Защото вече съм гледал - преди повече от 18 години - главното действие на тази пиеса.

Когато трябваше да слушам мразовити думи за себе си и своите стихове, публикувани тогава в "Литературен фронт" и "Стършел".

Когато обсъждаха на разни заседания моя "морален облик".

Когато "от най-високо място" цитираха думи, казани от мен на приятелска маса. Когато подслушваха телефона ми...

Но трябва да продължа.



... И когато новите псевдодемократи след 89-а година разлепваха некролога ми



по булевард "Цариградско шосе" (още пазя екземпляр от него в своята архива). И когато някои вестници (включително и "Литературен вестник") лепяха всякакви етикети по имената на значими наши писатели: мрачни "динозаври", скучни "герои на социалистическия труд", даже кристално просташкото определение "изроди"... Моля да бъда извинен за това припомняне, но нали във Вашата статия ставаше дума и за паметливост? Трябва ли да помним и това?

Защото, погледнато по-широко, доносничеството има много измерения. Един доносничи пред Държавна сигурност, друг пред несигурната държава. Като наругаеш нечие творчество, което е по-високо от тебе, имаш шанс да забележат и твоето вдъхновено старание. Всеки вид доносничество е породено от един стремеж: приспособяване към властимеещите и жажда за бързо професионално признание - преди то да бъде заслужено.

Далече съм от мисълта, че това се отнася за идващите днес талантливи писатели. Нямам основание да Ви лаская, но все пак ще кажа - имам положително отношение и към Вашето творчество. Почти през целия си редакторски живот съм се занимавал с ръкописите на младите автори и мога да твърдя, че познавам и ценя високата вълна от млади дарби в нашата литература.

Немалка част от тези млади хора членуват в Българския ПЕН център. Ще спомена само Алек Попов, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Георги Гроздев, Владимир Трендафилов, Борис Жогов, пък и "по-зрелите" Мирела Иванова, Виктор Пасков, Бойко Ламбовски, Деян Енев, Здравка Евтимова, Иван Матанов и др. Лично аз предпочитам да говорим по-напред за тях и за техните книги и чак тогава да разнищваме казуса, че някога ПЕН центърът е бил "вероятно употребен" за "борба с идеологическата диверсия"...

Ами че сигурно е бил употребен. Но не е ли вярно и това, че в него винаги са участвали най-добрите наши писатели - от Багряна и Дора Габе, Йордан Йовков и Елин Пелин, до Веселин Ханчев и Йордан Радичков, Валери Петров и Антон Дончев? В никакъв случай не защитавам грешките и греховете на миналото време. Но творческият принос на ПЕН през тези осем десетилетия за популяризирането на нашата литература по света е огромен. А за Ваше сведение - пишещият тези редове, сегашният председател на ПЕН, е станал член на центъра през 1996 година. Мога да потвърдя, че оттогава досега на всички наши събирания се е говорело само за литература. И аз споделям думите на Б. Травен, че "писателят няма друга биография, освен биографията на творбите си".



Настоявам да се отворят досиетата на литературните доносници,



за да стане ясно: не съществуват големи писатели, които са писали доноси. Ако някои са писали доноси - те просто не са били големи писатели.

Извинявайте, ако съм Ви засегнал с нещо.