В седмицата, когато дирижирани скандали блъскаха държавата и на всички ни се мержелееха отмъкнати милиони, космически рушвети и заговори срещу гражданина и данъкоплатеца, на улица "Раковски" срещнах стария поет М. Не бях го виждал от години, цяла вечност не бях се дори сещал за него и сега се сепнах - изумих се колко е остарял. Сякаш всички ние бяхме останали непокътнати през годините на промяната. Но с възрастните хора е така: докато трае разрухата, всичко, което се случва с тях, изглежда в реда на нещата и чак после, като тръгне животът на оправяне, ние забелязваме, че това не се разпростира и върху тях. Старецът пъплеше по нанагорнището от "Цар Освободител" към "Московска", държеше се до стената на Военния клуб, сякаш да се подпре при нужда. Кимнахме си и се разминахме, не посмях да го спра: изражението му бе на човек, който с огромни усилия е подкарал развалена кола и не е сигурен, че ще успее да запали пак. Нямахме и какво да си казваме. Беше от друг свят, който започваше преди нас и се простираше неизвестно докъде. Но през целия този задушен, пълен с изпарения, задръствания и ругатни ден, си мислех за него и пред очите ми беше несигурното му, колебливо отдалечаване, вглъбеното му и отчуждено преместване в пространството. Не се съмнявах, че той живее различно от нас, че е извън "информационния поток", отвъд ужасиите и простотиите, с които ни бомбардират и промиват душите ни, и без угризения му завидях..

Чак вечерта, докато разказвах вкъщи за това,



се сетих, че не му завиждам за първи път...



Беше в далечното време, когато писателите, кой знае защо, трябваше да се явяват пред публика на някакви трудни, уморителни "срещи", където се разискваха теми за изкуството, за художественото майсторство, за художествената правда, за малката правда и т. н. Избягвах ги почти панически: и днес все тъй съм убеден, че за някои автори е по-добре да не се показват пред читателите. Но веднъж, след една такава "среща" в провинциално читалище, започнала някак навъсено и мудно, а завършила едва ли не с танци, приближи спретната тъмнокоса жена и полугласно ме заразпитва за поета М. В смисъл какво представлява, какво работи, как изглежда. Въпросът ме обърка. Нищо не знаех от това, може би само как изглежда. Отдавна бях престанал да го чета, книгите му не бях разлиствал и не бях се сещал за него. И навярно не бях само аз, щом и тази жена не го бе виждала - даже и по телевизията, даже и на снимка. Разговорът въобще не тръгна, дръпнаха ме за вечеря. (Местните литератори разчитаха на тези вечери с гостите: ще попитат уж случайно за стиховете си, ако са изпратили, или пък ще ти изпратят след това, но вече "лично".) Разбрахме се да пием кафе на сутринта. И пихме.

Непознатата обясни, че е дошла, за да не остави никакви "неясноти" и най-вече да научи все пак нещо за М. Интересуваше се от него страстно и упорито. Помогна ми да свържа и да подредя всичко онова, което някога съм чул и подминал, побутваше ме с опипващите си въпроси и със зрънцата "информация", които бе успяла да изкопчи от книгите му. Разпитът вървеше стегнато, тя бе добре подготвена и ако нещо не знаех или се съмнявах, или направо го отричах, веднага ме засичаше: а защо в онова стихотворение той казва... И рецитираше какво казва. Обяснявах, че много от нещата в поезията никога не се случват в живота, но тя ме отрязваше: не и при него! Убедих се, че никога не бе го срещала, не беше наясно дори за възрастта му. Директно я попитах защо толкова я вълнува. Отговори, че това е любимият й поет...





Да, каза тя, знаела, че не го ценим особено



Забелязала е, че се подсмиваме, като го споменава. Но това е поетът, който е изразил душата й. Вълненията й е превърнал в стих. И като си има този поет, никой от нас не й е нужен. "Мъча се да ви чета, рече, но никой от вас не пише за мен, не ми говорите нищо, само той..." Знаела всичко наизуст, две от книгите му не могла да намери и ги преписала. Върви понякога по улицата и чува куплетите му - сякаш ги е викала, да й дадат отговор за нещо, нещо да й подскажат...

Ето, тогава бях завидял на М. Повече от сигурно бе, че нямам нито една такава читателка. Всичко, което имахме ние, останалите, бе усещането, че някой все пак ни чете и че се борим помежду си за този някой. А М. беше намерил своя единствен, абсолютен читател, който щеше да му остане верен докрай. Някак му се бе отдал и посветил и читателят бе разгадал това. Предусетил бе въпросите му, болките му бе лекувал, радостите прояснил. Дал му бе всичките елегии и тържества, нужни за живота, тъй го бе омаял, че не искаше да се събуди. На един читател, всъщност читателка. За която дори не подозираше...

Тази читателка си спомних сега и дори не знаех дали тя някога все пак бе срещнала поета, или благоразумно бе запазила дистанцията. Не зная и дали е жива, дали е оцеляла в чистилището между стария и новия век. Но зная, че това, което се бе състояло между тях, е по-значително от всичките суматохи, мистификации и прекалабичквания на политическата сцена, от всякакви сделки и кариери, от всякакви превъзнасяния и куха слава. Това, което се е състояло наистина, то не отминава.



Всяко посвещаване има смисъл. И може би - само то



Единият бе намерил гласа, който да го води. А другият - някой, който да го следва. И така се бе извършило едно от важните събития в изкуството. Достатъчният ефект на изкуството. Макар и в единствено число. Един успех, за който рядко някой съобщава. Но успех, от който никой не би се отказал. И чиято цена никой не посмява да назове - дори днес, когато всичко си има цена. Доколкото всичко може да се купи и продаде.

И мисля, че появата и преминаването на поета по улица "Раковски" бе истинското събитие за столичния град, събитието на седмицата, както пишат някои издания. Време е да си спомним, че има и такива събития в живота. А това, че го разказвам без имена, е за да оставя и на други поети заблудата, че може да се отнася и за тях. Днес поетите имат нужда от това...