Видях интервю на нашумялата руска киносценаристка и телевизионна водеща Дуня Смирнова. Зад гърба си тя има няколко успешни филма, а извънредно популярното си предаване прави заедно с примата на съвременната руска проза Татяна Толстая. Самата Дуня също е от коляно. Дъщеря е на режисьора на "Белоруската гара" Андрей Смирнов, а дядо й Сергей Смирнов е автор на мегатиражната книга за отбраната на Брестката крепост, извадила от неизвестността и прославила епопеята на един необикновен военен подвиг от II световна война. Общото между тези две творби е изумителното признание: възторжено, благодарно от широката публика - и принудено, през зъби, от властта и официалната критика. До голяма степен това се дължи на особения им поглед към истината за войната, както и към измяната на идеалите и жертвите на военното поколение. Та от интервюто на Дуня Смирнова научаваме, че баща й, чийто прочут, култов за онова поколение филм е показван в 72 страни, не е бил в нито една от тях. Не го пускали, водели го за неблагонадежден. "Все нямахме пари - спомня си тя. - Вечният проблем пред родителите ми беше от кого да поискат назаем... Без чужбината един режисьор как да е ще изкара, но на баща ми не му даваха да работи! А по съветските закони режисьорът получава заплата само когато снима. Просто отхвърляха един след друг сценариите, които избираше..."



Баща й не бил дисидент,



нито тя искала сега да го прави мъченик на режима. Но истината е, смятам пък аз, че един Андрей Смирнов би намерил творчество и препитание в повечето от онези 72 страни, в които "Белоруската гара" е показана тогава. И дяволският ход на властта, с чиито идеи, демагогия и цинизъм филмът полемизира, на всевъзможните началства, ченгета и просто завистници се състои именно в този етикет "неблагонадежден", който никой не е виждал с очите си, но който действа безотказно и доживотно. Впрочем с безработицата и безпаричието Дуня Смирнова вероятно само превежда проблема на езика на широкия читател. По-страшно в съдбата на големия режисьор бездруго е било наказанието да не снима. Но трябва да разбираме и властта: втора "Белоруска гара" тя не е могла да преглътне. И затова е трябвало да затисне твореца с цялата си тежест. Липсата на творчески хоризонт е била драмата на артиста. А отнемането му - отмъщението на бездарията и завистниците, на номенклатурата, на самия Кремъл.

В ония времена понякога от книжарници и библиотеки



изведнъж изчезваха творбите на някои автор



Името му преставаше да се споменава, никой на никого не даваше обяснения и минаваше време, докато се разбере, че този човек е "избрал свободата". И ако нещо се узнаваше, то беше, че например лепи пликове в някоя поща или мете бръснарница за прехрана. Там, на Запад, в Свободния свят. Такава информация се пропускаше (или измисляше), за да се чуди българинът: какво му липсваше на този човек, какво искаше още, та не можа да си стои тук както всички нас... Да се пита и като не успява да си отговори, да се озлобява...

Такива бегълци и невъзвращенци се появяваха (т.е. изчезваха) непрекъснато. Мисля дори, че те бяха мнозинството сред другите емигранти. Несъвпадението не бе нито само политическо, нито само икономическо. Несъвпадението често бе творческо, вътрешноприродно, чисто душевно. Немалко бяха онези, които просто



следваха сънищата си,



някоя жажда или страст, нерядко заблуда, понякога дори пагубна. Неотдавна от Калифорния се завърна Любо Пашата, изпарил се в Неапол още през седемдесетте. Какви разправии имаше тогава компанията, какви обяснения се изписаха! А Любо просто не можеше да търпи безцеремонните тукашни нрави, ненавиждаше да го заприказват в трамвая, да му говорят на "ти" и на "другарче". Най обичам милицията, обичаше да казва, там се обръщат на "гражданино". Но да го уважава само милицията, явно му беше недостатъчно. И Любо се "махна". Не беше си идвал оттогава и като се появи, смая всички: почнал бе да носи вратовръзки и меки шапки, напомняше филмов американец от времето на Ал Капоне. Фирмата му прави и модернизира басейни по къщите на калифорнийци. Не пропуснахме да го питаме: как ти викат там, бе Паша, на "сър" ли се обръщат? Не, не му викали "сър", Паша му викали и там...

Но защо ви разказвам това?

След "желязната завеса", след Стената, след Шенген



нас все още ни броят къде сме уседнали



и дали няма да им напълним пицариите още на втори януари. Притесняват се (най-вече в мъгливия Албион), че на мига ще хукнем да си дояждаме, политиците им извъртат, знаят, че се излагат. Говорят ни на "ти" тарикатите и хич дори не се извиняват! Не допускат, че има и друг импулс у човека: към промяна, към друг климат за реализация, за творчество, за надежда и шанс, най-после. Че амбициите ни са за нещо повече от миячи на чинии и чистачи на тоалетни. И че човекът е свободен да ръководи своя живот, както и да го разполага в пространството според своите потребности и импулса на душата си. И че само това е свободата, приоритет на Свободния свят. И че свободата е свобода само тогава, когато е свобода за всички. Другото сме го виждали...