След войната почти нямаше автомобили по софийските улици и Джордън казваше, че тук е шофьорският рай, а Соня ни наричаше резерватът на джейуокърите (завеяните пешеходци). Пресичаш Орловия мост, забол нос във вестника; когато дочетеш фейлетона на Трифон Кунев, забелязваш, че вървиш по ул."Иван Асен" и си стигнал до кино "Влайкова". Поглеждаш афишите, влизаш, плюеш. Имаше плювалници във фоайетата на кината и в коридорите на учрежденията, парламента и съдебната палата. Джордън казваше, че и в Конгреса на САЩ имало spittoons.
Зеленото "Земеделско знаме" беше опозиционен вестник и изчезваше от будките, понеже плюеше властта, но от будката на Орловия мост не изчезваше, за да виждат чуждите дипломати, че в България има опозиционни вестници. В този вестник излизаха фейлетоните на Трифон Кунев "Ситни, дребни като камилчета" за дребните безобразия на властта. Фейлетоните не бяха злобни, а безгрижно весели, което е по-непростимо.
Трифон Кунев Бояджиев е роден през 1880 в село Ъглeн, Луковитско. Син е на стамболовистки депутат. Единият от братята му (Атанас Бояджиев) бил министър на просвещението. Трифон следвал право, пишел стихове. Със Симеон Радев списвали вестник „Воля". Бил дружинен командир в македонско-одринското опълчение; участвал в трите войни. Предпочел да е фейлетонист вместо министър ("Така реших, докато лежах в окопите на кота 1248 при Битоля.") Участвал в съставянето на меморандума в защита на евреите; писал на премиера Богдан Филов, че е нужен завой във външната политика.
След 1944 той оглави Писателския съюз, беше директор на Народния театър, изобщо важна клечка. Но беше и добряк и не можеше да изключва писатели и да уволнява артисти по неблагонадеждност. Уволниха го, после го и въдвориха (изселиха). След това стана опозиционен депутат. Два пъти го пребиха: веднъж в парламента, веднъж на площад "Славейков", когато с Никола Петков излизали от "Алианса". Тогава Георги Димитров управляваше. Академик Тодор Павлов се зае да разгроми идейно Трифон Кунев, но може ли философ да разгроми хуморист? През 1947 го бутнаха в Сливенския затвор.
Престанахме да вървим като джейуокъри по Орловия мост, четейки поредния му фейлетон. Продължавахме по ул. "Иван Асен", влизахме в кино "Влайкова" и гледахме за пореден път "Скандалите в Клошмерл" по романа на Габриел Шевалие.
Той се родил в Лион през 1895. Учил в католически колеж, където зорлем ставаш антиклерикал (в моя католически пансион казвахме по 11 Патер ностера и 12 Аве Марии дневно). През 1911 постъпил в Академията по изкуствата, през 1914 го мобилизирали, през 1915 го ранили, но веселушкото бил инат и се върнал на фронта. После ретуширал фотоси, рисувал афиши и пишел, докато написал "Скандалите в Клошмерл". Това е една раблезианска бурлеска, т.е. напомня за Франсоа Рабле. Преведоха я на десетки езици. Христо Куфов я преведе за издателство "Христо Г. Данов" и в един хубав послеслов разказа защо властникът, като види присмехулник, все едно червата си вижда.
"Скандалите в Клошмерл" е пиклива история. "Господ ни пикае във виното", мърморели божолезците и гледали накриво кюрето, когато завалявало.
На божолето - на ухо ви го казвам - само името му е голямо. А защо носи това име? През 1518 слязла там от каляската си една благородна дама да се облекчи и от нейното име Ан дьо Божо - божоле.
Габриел Шевалие разказва за секс-скандалите в Клошмерл-ан Божоле и как става скандал между клерикалите и републиканците, когато кметът си прави предизборна кампания с проект за писоар на площада с църквата. Забраниха филма в някои щати, а думата "писоар" N.Y. Times я преведе като "comfort station" (зная това, защото тогава киснех в американската книжарница на "Царя" и скришом си мушках книги и вестници под пуловера).
Също като Трифон Кунев, Габриел Шевалие взел сюжета си от действителна случка. Един човек от Клошмерл-ан Божоле цял живот играл на лотария. Когато остарял, спечелил и поискал да построи писоар, за да му пикаят на късмета.
По-добре никога, отколкото късно, казал старецът, обратно на конвенционалната мъдрост "по-добре късно, отколкото никога". Не зная първото или второто важи за нас и румънците, които влизаме в ЕС по-късно от другите. Скоро ще разберем дали е по-добре късно, отколкото никога, или има неща, които губят смисъл, ако прекалено много закъснеят.
А може никога да не разберем, защото някои спорове остават нерешени като половинвековния спор между няколко френски селища, всяко едно от които претендира, че то е вдъхновило Габриел Шевалие да напише Clochemerle-en-Beaujolais.
За Трифон Кунев никой не претендира. От избледнялата снимка гледа един брадат офицер със сини очи на присмехулник.
И понеже бат Джимо се е сетил за Камиларя, да кажа и аз, че той е бил човека вбесил Гошо Тарабата като написа:
-„Точно върху тези особености на българския характер се гради силата на нашето съпротивление и на решителния отказ да станем каша, удобна да се влее в калъп от политически и стопански фантазьори, които искат да изменяват историческия образ на нашия народ”
По сетне чак до кончината му от него си вадеха хляба и хранеха семействата си 10-15 агенти на ДС, повечето селски прости момчета, нещо като сегашните мутри, с отговорник Владо Тодоров.
Тоя същия сетне стана "разузнавач" и май го съдиха за нещо напоследък