Какво е масовото чувство при вече сигурното членство на България в Европейския съюз? Най-вероятно е смесено: радостта от признанието се преплита с неудобство, че членството е по милост и с недоверие като към непълнолетни. То не изчезва с позоваване на славната история и образованата работна ръка, с които България щяла да подсили съюза - фалшиви доводи в сравнение с това, което имаме в джоба си и виждаме в обществото си. Напротив, усилва се, когато правителството пак отзивчиво се накланя за висшестоящ контрол в стил "Проверката е висша форма на доверие"- звучи по ленински, че и с комисари. Какво друго освен ограничена вменяемост може да означава охотното, чак екшънпланско съгласие страната ни да бъде подлагана на проверки, за да се установява постоянно годността й за присъствие в европейското семейство?

Приеманите условия не просто засилват чувството, изразявано с класическото "европейци сме, ама не съвсем". Те подсилват една илюзия, станала безусловен рефлекс при оправдания на политика с близки ползи. Присъединяването към ЕС се представя в икономически, правни и административни реформи, които ще ни доведат до европейски начин на живот, мислен в реално несъществуващи образци. Бързо преговорените глави, областите на проверки, червените точки за контрол и обещанията на поредица български правителства наред със съответната пропаганда насочиха и насочват натам политическите усилия на обществото. Това го затваря в наистина важни проблеми, без да го допуска обаче до други, не по-малко същностни за европейската му природа. Мисленето, споровете и мненията по тях са, ако не постигане на реална вменяемост, поне заявки за нея. Съдейки по рефлексите, които се проявиха отново, те трудно ще бъдат направени сега.



И за най-големите оптимисти е очевидно,



че в близките 50 години България няма да има европейски жизнен стандарт. Корупцията няма да изчезне, когато патроните й водят партии, шляпат карти с Доктора и представляват страната в Европарламента. Престъпността няма да намалее, след като депутати, прокуратури, съдии, полицаи и медийни босове имат общи фирми и любовници с герои от подземния свят. Образователната реформа ще е невъзможна при второ поколение неграмотни извън сръчността за SMS-и. Няма да има интеграция за общности, които са мнозинства в селища и гета със свои образователни, съдебни, икономически норми и политически представителства. Земеделието ще е допотопно, щом земята е накъсана, а надниците в европейските обори са над официалната депутатска заплата у нас. Затова е лъжа, че нещата ще се променят съществено с членството в Европейския съюз. Наред с всичко друго, тя бетонира обществените очаквания в канала на безнадеждността, която се избягва по животински - към природата, извън страната, в търсене на по-добри пасища.

Втренчеността само в тази проблематика е сред причините, които осъждат българската публичност на



безмълвие в общоевропейския разговор



България никога няма да стане пълноправен член на един съюз, докато се занимава само с нужни или натрапени реформи, но пренебрегва дълбоката ценностна природа на политическото съюзяване. Затова трябва да се пита: Какво ще е участието на страната в горещите теми на общоевропейския дебат? Досега те бяха заобикаляни с мълчанието на бедняка, който не иска да смущава богатите, щом му обещават достъп до трапезата. Дали и по-нататък ще си мълчи така по жизнено засягащи го теми извън храната?

Примерно тези: Европейският съюз е в конституционна криза. Сред причините е потиснатият с оглед на политическата конюнктура спор за християнската му идентичност. Българската конституция обаче е една от малкото, в които източноправославното християнство е посочено като традиционно вероизповедание. Какво е отношението ни към това? Ще променим ли политически коректно 3-та алинея в 13-ия член на конституцията, или ще го искаме (примерно в съюз с Гърция, Италия, Испания и Полша) в европейската? В косвена връзка с това е и другата премълчавана у нас общоевропейска болка. На 2 януари 2007 г. надали ще ни бъде така уютно зад хлопнатата врата на евроразширяването. Особено когато на нея чука Турция. Общественото мнение в европейските страни кипи в спор по този въпрос със силни доводи срещу смислеността да се преглътне една азиатска и мюсюлманска страна, а не Хърватска, Сърбия или дори Украйна. Дали след 2 януари 2007 г. политическа България пак ще мълчи или ще шепне срещу духащите ветрове, треперейки за стабилността на някое коалиционно правителство така, както си мълча за осъждането на геноцида срещу арменския народ?

Именно премълчаването на такива въпроси за сметка на познатите болни теми засилва усета за ограничена вменяемост. Нейна характеристика е недопускането на определени лица не само до правата за разпореждане с вещи, но и до спора в отстояване на ценности. Едва последното прави свободата възможна, а не я позволява само като миграция към по-богати пасища. Затова си струва да питаме и за общите неща отвъд убедителността на икономическата ефективност, празния джоб и съдебно-полицейската отчетност.