Една берлинска вечер, която пълнех с празния мач между Португалия и не помня кой, ме връхлетя въпросът защо все още и защо въобще гледам футбол. Защо пилея време по една игра, която е повече от игра при всичките пари и митове? Защо и хора, дето мразят да мислят, и такива, дето само това правят, се хабят по нея? Отде таз вярност и въобще що за магия?

В навечерието на световното в Германия модерирах футболен дебат в Центъра за култура и дебат "Червената къща". Инициативата целеше да провери има ли дискусионен интерес към подобна тема. Разбра се, че няма, но и друго излезе наяве. За да се обезопаси откъм несериозност, темата беше тъй заострена, че да стане политически коректна: "Футбол и национализъм". Разговорът обаче се изметна. Журналисти, писатели, икономисти и пр. се оказаха запалени експерти, които вярваха, че играта става истински интересна само ако си за някого.



Футболът живеел от феновете, не от посветените



Коментарът, включително и този дебат само рационализирали футбола, сам по себе си здравословна болест, боговдъхновена лудост. Красотата идвала като украшение на страстта. Както се изрази Георги Ганев, ако съм бил гледал финала между "Барселона" и "Арсенал" хладно отчужден, значи не съм в ред.

Дебатът за футбола засегна и други въпроси: дали футболът ни е важен, тъй като чрез него допълваме или заместваме отъждествяването си с националното посредством алтернативни идентичности, любовни или (по-) рационални? Или пък повече или по-малко осъзнато го преживяваме като алегория, като прозрение за нещо, което ни касае - ни повече, ни по-малко - като човешки същества?

Та както си седях в хубавата, но куха покрай мача вечер, ме осени подозрението, че дълбоката причина, поради която хората гледат футбол, няма общо нито с избора на отбор, нито с красотата на играта, нито дори с добрия пример, ролевите модели и съпреживяването на успеха на своите като личен, а с една смътна алегория, която като тайнопис изплува изпод красивия почерк на играта.



Футболът е игра с поне три лица,



които се предполагат взаимно и не могат едно без друго, докато се отричат.

Първото е лицето на целенасочеността: на всеобщата подчиненост на всеки замисъл и действие на една цел. Както внушава и думата (заемка от английското "goal") голът е цел. Всяка тактика и стратегия, всяка хитрост и симулация намират защита в него. Голът е цел, която оправдава средствата. И все пак голът също е средство. Той е само условие за постигането на голямата цел: победата, зависеща от отбелязването на повече голове от противника. Победата, постигана чрез повече реализирани "цели", е вдъхновяваща алегория за всеки индивидуален и колективен стремеж към жизнено осъществяване. Да се наблюдава как отбори и играчи постигат своите групови и индивидуални цели е несъмнено поучителна и потенциално възхитителна гледка. Победата на любимия отбор, казват, повишавала производителността на труда. Игра, в която постигането на повече цели е резултат от сложно съчетание от интелектуално, волево и физическо усилие на колектив и личности на и извън терена, предлага ясен модел за съвременно жизнено поведение: динамично и целеустремено, балансиращо между работата в екип и индивидуалния гений, между предварителната подготовка и конкретната реализация. Тази сложна и крехка връзка между замисъл и изпълнение, постоянно разтрогвана от противника, превръща играта в алегория на перманентната битка на съвременния човек срещу живота днес, положен в система от отношения на съперничество и сътрудничество. Футболът е красива и внушителна алегория на модерното живеене, подчинено и водено от победата и успеха, зависещи от реализацията на предначертана цел (голово преимущество) и от осуетяването на целите на противника с цената на всички допустими средства.

Ала играта има и друго лице, оформено от системата на турнирната борба. Успехът в нея не се измерва само с победи. Точковият и головият баланс стават все по-важни и затъмняват тежестта на отделната победа. Поведението на отборите се определя



не само от волята за победа, но и от сметки и изчисления



Турнирната борба и усложнява, и променя посланието на футбола. Алегорията на бляскавата победа, тържество на майсторството, силата, въображението, красотата, отборния дух и индивидуалния гений биват изместени от по-охладената и рационализирана версия, отдаваща предпочитания на турнирния победител, доведен до крайния успех благодарение на турнирната стратегия и тактическата дисциплина. Тази алегория дава предимство на разумността и търпението, на умението да се изчаква своя час, момента за удар, на изкуството на изненадата, смяната на ритъма, рушенето на играта на противника и психическия му тормоз. Накратко - това е алегория за сложността на съвременния живот и за комплексните качества и умения, които изисква той. Именно тук започва полето на висшия пилотаж, високата теория и треньорския гений, които превръщат отбора във висш организъм, в механизъм, в оркестър. От тази перспектива футболът започва да напомня политическа игра, превръща се в изкуство на възможното и компромиса; заприличва на съдебен процес, в който силата на истината често отстъпва пред изкуството на изобретателността и печалбата. И случайно да е, пак е показателно, че и пари, и мач, и процес се печелят.

Романтическата алегория на всепобедния човешки гений или на триумфиращия колективен дух отстъпва пред една



рационална до цинизъм визия за успеха на всяка цена



и с всички средства. Прословутото италианско "катеначо", шегата на Гари Линекер, че футболът е проста игра с два отбора по 11 души, в която накрая винаги Германия печели, или често критикуваният футболен романтизъм на южноамериканци и африканци, въобще цялостният развой на съвременния футбол постепенно утвърдиха алтернативен модел на експертно харесване, чиито ключови думи се въртят около ефективност, експертност, прагматизъм и здрав разум. За около четири десетилетия публиката се приучи да цени рационалния футбол на калкулирания риск и да се възторгва от дефанзивни тактически схеми. Съвременният футбол отказва да бъде игра на чувствата и страстите и се превръща в екипен бизнес проект с непроницаеми йерархии и правила. Колкото и да е силно желанието ни да гледаме футбол, за да се освободим от чувството за всепобедност на бюрократичните процедури и за неотменимата власт на институциите, самият футбол все по-често се превръща в процедура и институция.

Колкото и позитивна алегория на съвременното живеене да е футболът, следва да се отчете и онова, което критиците му посочват като недостатък: скучното лице на футбола. Непосветени, жени, американци и противници на футбола често изтъкват ниската му резултатност. Всеки е чувал куриозните предложения на експерти от тв компании, според които американската спортна аудитория би проявила интерес към soccer-а едва когато вратите се разширят и повдигнат, засадата се премахне и се позволи игра зад вратата. Днешните печеливши схеми, залагащи на ефективната игра в отбрана и в средата на терена, наливат вода в мелницата им. Резултатната атака често изглежда като случайност или пък започва да се схваща като закономерна награда за свършената работа в защитната и халфовата линия. Повишава се относителната тежест на отбелязания гол: при равностоен сблъсък едно-единствено и често случайно попадение се оказва решаващо. По този начин



отношението към гола става все по-двусмислено



От една страна, той е като венец, цел и смисъл на играта. От друга, с усъвършенстването на дефанзивната игра, на гола започва да се гледа като на изключение и украшение. Голът е и закономерност, и късмет, и логичен завършек, и въпрос на шанс. Това особено важи за двубои с пределно изравнени сили. Тогава победата е по правило въпрос на случайност, ако и да е именувана "правилна тактическа схема" или "гения на все едно кого - Роналдо, Зидан, Стоичков". Разполагането на гола между целта, смисъла и закономерността, от една страна, и луксозното украшение, изключението и случайността, от друга, а още повече съвпадането между режимите на смисъл и случайност е онова, което придава на футбола все по-мистична привлекателна.

Ниската резултатност намира обяснение и в още една негативна преценка: високото ниво на хаос, неефективност и случайност в нея. Дори и в решаващи сблъсъци на терена сякаш дълго нищо не се случва. Поведението на играчите нерядко осуетява действието. Огромни периоди от един обичаен двубой минават в несметно количество грешки, пълна неразбория и хаос. Индивидуалните инициативи остават безплодни, а колективното взаимодействие - непостижимо. Играта се свежда до протяжно, безидейно и безпоследствено движение по терена. Ниската ефективност, скуката и грозотата на играта са резултат от недостиг на майсторство и са всъщност обичайното й лице. В такива моменти се разбира колко абсурдно сложна, колко убийствено трудна игра е футболната. Да се съди за нея по великите тимове, които я изтръгват от гранитния блок на нейната принципно скучна и безцелна случайност, е все едно да се съди за камъка по изтръгнатия от него Давид или Моисей или за женското тяло по това на Шифър или Кембъл.



Високото ниво на скука е правило,



изключение е по-скоро отсъствието й, приветствано с радостна почуда от коментатори и експерти. Повечето хора биха твърдели, че гледат футбол заради "Барселона" и "Челси", заради Бразилия и Аржентина, Франция и Италия. Ала отвъд естетическата наслада и идентификацията с великия се простира чистата ирационалност, която всъщност диктува дълбинното харесване на футбола. В ниската резултатност на футбола, обвързана със случайността на победата и поражението, в неподвластната трудност на тази игра, но най-вече в натрапчивото крушение на целенасочените човешки стремежи и усилия футболът поразително прилича на живота ни на обикновени люде днес. Нещо повече - в често осъзнаваното безсмислие на постигнатата цел във вид на гол, в абсурдността вкарването на топка в мрежа да бъде съдържание, цел и смисъл на толкова прекарани часове в пасивно-трепетно очакване това да се случи, футболът е прекрасна алегория на съвременния живот в условията на т. нар. демокрация на представителството: футболът е автентичният парламент на нашите стремежи и пасивна, делегирала властта и действения живот на други примиреност.

Но както беше писал Яворов, отвъд света са нашите стремежи: по-близо до заход!

Във "Вавилонската лотария" Борхес разказва за древна игра на случая. Поради липса на какъвто и да е интерес към играта с печалбите, някой предложил на всеки десет печалби да се пада и някаква загуба, лишение или наказание. Интересът рязко се покачил и играта започнала бавно, но сигурно да се превръща в институция, паралелна и алтернативна на държавата, а в един момент станала неразличима и от самия живот.

Може да се каже, че футболът е модерната вавилонска лотария. Магията й се крие в онова съвместяване на символните режими на печалба и загуба, на космос и хаос, на мисъл и безсмислица, в последна сметка на интимната пронизаност на триумфа с внушенията за крушение и смърт. Все пак отвъд гениалността и глупостта на футбола остава вярата, че в последна сметка печели най-гладният за победа. Волята като финална рационализация на една лотария, в която безсмислието, случайността и непосилността на съществуването се разиграва като красив и мимолетен смисъл тук и сега.