Ако Попа, както наричат паметника на патриарх Евтимий в София, можеше да погледне в свое дясно, щеше да види ъгъла, където е киното. Но едно време той щеше да види там три чинара и под тях масите и виенските столове пред "Хладна почивка". Кръчмата беше на първия етаж на двуетажната къща и по стените й имаше рисунки от нейните чести посетители Божинов, Венев и Бешков. На втория етаж имаше стаи за наематели. Те гледаха към задния двор с вишните, които ние крадяхме, без да знаем, че за тях някакъв наемател на име Дебелянов написал "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия двор в белоцветните вишни?"

Понеже живеехме отсреща, често ни водеха в "Хладна почивка", където ухаеше на агнешка скара и ни даваха лимонада в шишета със запушалка със скобка като на бирата "Гролш", но там не пиеха бутилирана, а жива, непастьоризирана бира от пивоварната на Прошек срещу италианското училище на "Сан Стефано", което после стана "телевизията".

Немците в легацията зад гърба на Попа имаха сходни разбирания за бирата: привечер един гавазин отнасяше от "Хладна почивка" поднос с дузина халби точено пиво и ние се надявахме да се спъне, но той пресичаше "Патриарха" с войнишка стъпка, отекваща в градската тишина и не се спъваше, защото паважът беше като бродерия на дъгички.

Не ни даваха да се гоним между чинарите и ние се гонехме насред празния булевард, а на криеница не играехме, понеже сандалите ни бяха с дървени подметки и който ж'ми, те чува накъде тръгваш да се скриеш.

Там беше и Христо Ботев - брадат, с буйна грива и огнен поглед. Не знаехме истинското му име, защото той не приказваше с никого поотделно, а след няколко ракии се провикваше към света: "А вий, вий сте идиоти!"

Никой не го закачаше; само стражарят на пост пред легацията му напомняше да не гледа към прозореца на Бекерле, когато крещи "Вий сте идиоти". За Бекерле си шушукаха, че управлявал България, но Христо Ботев беше по-забавен. Една вечер той пак се провикна "А вий, вий сте..." и запецна без видима причина.

На отсрещната маса се настаниха петима. Нашите се спогледаха и се усмихнаха. Казаха да запомня човека в средата, понеже той бил Чудомир. Сега, когато зная, че освен разказвач и хуморист Чудомир е бил художник и карикатурист, спомням си, че лицето му беше от онези, дето не стават за карикатура, понеже имат твърде правилни черти.

Тогава нямаше телевизия, която може да направи прочута физиономията на кой да е шашкън и недоумявам как всички, Христо Ботев дори, разпознаха фейлетониста от Казанлък.

Чудомир се усмихна, а тримата му спътници се разсмяха, когато четвъртият заговори. Чух го добре какво каза, но не разбрах какво му е смешното.

"Коя е тази кака Сийка? Кой е този поп Григор?" - почнах да питам. Нашите казаха да мълча, но аз продължих да питам и те казаха: "Като толкова искаш да знаеш, прочети разказите. Имаме ги вкъщи."

Прочетох ги. И още се сещам за "Не съм от тях, как' Сийке", колчем чуя наш политик да оплюва друг, че бил користен и продажен. И за Григор ми напомняха. Телефонът звънеше и различни гласове питаха: "Григор там ли е?" За финал позвъняваше един, който казваше: "Григор се обажда. Някой да ме е търсил?"

Но в разказа няма телефони, има поп Григор. Казвал му Чудомир да си няма вземане-даване с Пантелей:

"Шушу-мушу вие двамата, ама ще те оплете той в някоя геджура... Какво е туй дяволско съдружие, думам. Ти дърт народняк, той либерал и в червата... Лихварин е и душегубец... Що селски кории изсече и що розово масло дигна и не плати... Ще ти обуе и двата крака в един ботуш, да знаеш."

Но мискетовото на Пантелей било искрящо-кехлибарено и на пияна глава поп Григор подписал две полици. Коленичил после да измоли опрощение, дето Бога огорчил с пиянството си, а на сутринта, като изтрезнял, видял, че не се бил молил Господу-Богу, защото онова на стената не било икона, а портретът на дядо Радославов с голямата брада. После банките му продали покъщнината, само калимявката му оставили.

- Юряаа! - викна един от приятелите на Чудомир. Христо Ботев се смали и се скри зад чинара.

Дядо Рачо, глухият козар в разказа на Чудомир, бил заплашен, че ако не слезе в селото да гласува, ще плаща глоба и той слязъл и те му казали да влезе в тъмната стаичка и да си пусне гласа и той влязъл и си пуснал гласа:

"Юряаа!"

Така беше в "Хладна почивка", където приказката тръгваше, скачаше от едно към друго и не се знаеше накъде ще кривне и понякога се извисяваше над обичайното за делника и наставаше празник, защото тя литваше като "Fancy" в стихотворението на Кийтс и се носеше като листенце от белоцветните вишни. Тъкмо тъй във всички страни и на всички езици и във всички времена разговаряли приятелите, седнали около маса. А всякакво друго говорене е лекция или кандърма, реклама или агитация.