Когато преди месец-два написах материал с това заглавие, не ми и хрумваше, че ще го повторя. Смятах, че съм изчерпал темата за Червената шапчица и "големия лош вълк". Да, ама не. Учудващо за нас, и в миналото сме играли и продължаваме да играем ролята на "лош", и то "лош" несъразмерно боя ни. Сега уплашихме Европа и с емиграцията. Разклащала устоите на Великобритания. Лишавала англичаните от къшей хляб. Същите тези англичани, които, ако вярваме на сега преобладаващите в английския печат материали, не са и помисляли да напускат мъгливия си остров, да заминават за далечни краища, за да търсят препитание. Че баш от тях ли трябваше да го чуем? От жителите на Обединеното кралство, които векове наред се изселват по всички краища на света. От тези ли, които в продължение на векове са мачкали стотици милиони човешки същества в разпрострялата се по всички континенти Британска империя. Отдавна било, ще рекат някои. Вярно, отдавна е. Но миналото налага някакви морални ограничения и върху сегашното. Поне така си мисля. Не могат само турците да се извиняват за арменските кланета, японците и германците за Втората световна война или русите за сталинизма. На някои народи забравата като че им е простена. По-скоро те самите си я прощават без труд, но безспирно навират в очите греховете на другите.

Официалната британска политика едва ли учудва българите. Като правило е била срещу България. От Възраждането още, когато Лондон подкрепя разкапващата се Османска империя. Не защото не харесва българите, разбира се - твърде незначителни сме, - а за да втикне прът в колелата на руското напредване към Проливите. През Априлското въстание официална Англия, олицетворявана от Дизраели лорд Биконсфилд, отрича турските зверства. "Приказки от кафенетата" ги нарича министър-председателят. Реакция, която пет години по-късно, когато се отправя към един по-добър свят, му донася една от най-злостните епитафии в нашата литература, дело на младия още Вазов:

"Лорд Биконсфилд умря

потъна в черний мрак

и всичко честно се засмя

от Лондра до Батак"

Англия българите държаха отговорна за провалянето на Сан Стефано, обрекло страната ни на десетилетия безплодни усилия.

Но да бъдем справедливи. След Съединението близо три десетилетия Лондон подкрепя българите. Не от симпатия - изглеждаха му добра преграда пред Русия. След провала ни във войните англичаните ни забравиха. За сметка на съседите ни, които нощем сънуваха кошмари за евентуален български реванш. В края на Втората световна война в прочутата сделка от есента на 1944 г. Чърчил хвърли България в лъстивите обятия на Сталин, като я размени за Гърция. Имаше ни зъб. И с право. Години по-рано едва не бяхме провалили политическата му кариера. След това Лондон ни забрави. Винаги заемахме ентостепенно място в британската политика на Балканите. Та и досега.

Обединеното кралство, както споменах вече, столетия наред е било извор на емиграция. Милионна емиграция.





Англичани, ирландци и шотландци заселват Северна Америка





Пак те заселват Австралия, Нова Зеландия. Устремяват се там, където има свободна земя, добри икономически перспективи, липса на работна ръка. Сега в Южна Африка живеят към милион и половина англичани, в Австралия, в Канада и Щатите - близо по милион.

За ирландците, които се присъединиха към британското решение, и да не говорим. По-малко от половината от тях живеят в собствената си държава. Другите (не броим тези в Ълстър) са разпилени по цял свят. В Щатите например броят на ирландските емигранти е към половината от сегашното население на островната република. В края на ХIХ в., когато в Ню Йорк кажеш полицай, разбираш ирландец.

То политиката на ограничения е логична. Логична е за Европа, но най-вече е логична за Великобритания. Тя е притисната от емигранти от бившата си империя. През 1990 г. в нея живеят към 1.9 млн. чужденци (към 700 хил. от тях ирландци), или над 3% от общото население на страната. Сега са май два пъти повече. Та затова, както посочват някои изследователи, като се изключи Женевската конвенция за бежанците от 1951 г., Великобритания не е включила във вътрешното си право нито една от многобройните международни конвенции за човешки права. Държи ръцете си развързани. Вярно е, че в определен период на развитието всички богати европейски държави разчитат на труда на емигрантите. През 1913 г. в Германия има към един милион чужденци, които работят в селското стопанство, индустрията и транспорта - към 40% от работниците в Рурския индустриален район са поляци. Великобритания след Втората световна война изгражда системата "Европейски доброволен работник", по която в страната идват към 350 хил. души. Тя трудно може да се нарече демократична - дошлите нямат право да сменят определената им работа, нямат право да се женят, депортирани са при най-слаб повод.

През тези години в британските официални документи съвсем невинно се прокарват идеи, които сега ще бъдат наречени чиста проба расизъм - имигрантите са добре дошли само ако са "от добър произход... и ако тяхната религия или раса не им пречат да се слеят с местното население".

Въпросът е, че веднага след 1989 г. бяха загърбени някои от кошниците от Хелзинки. По-специално тази, в която се говореше за



правото на свободно придвижване



Гъбите бяха изядени - за кого печурките, за кого мухоморките - кошниците подритнати. Още през декември 1989 г. страните на ЕС съзряха заплахата и подчертаха "правото и задължението да се борят против нелегалната миграция". Шенгенското споразумение бе подписано през лятото на 1990 г. - когато десетки хиляди източноевропейци се устремиха на запад. В него ние виждаме най-вече правото на свободно движение. Често забравяме другата му цел - издигане на външна граница-бариера пред нежеланите.

Поне за едно искрено им съчувствам на англичаните. Уплашили се били от българския водопроводчик, който идвал на смяна на полския. Като знам какво аз съм препатил в ръцете на нашите водопроводчици - за страх си е!