На 13 ноември 2001, веднага след победата на Георги Първанов на първия тур на президентските избори, в. „Сега" публикува коментар под заглавие „Спокойно. В неделя спечели не БСП, а Първанов". Днес това е още по-вярно, отколкото тогава.

Нямаме алтернативи ляво-дясно, БСП-СДС. Резултатът от 1.78 млн. гласа не може да бъде обяснен нито с твърдия електорат на социалистическата партия, нито само с мобилизиране на някаква лява периферия. Данните от екзит-пола очертаха любопитни тенденции в социално-демографското разпределение на вота. Първанов взема много висок дял от гласовете на младите (18-29 г.), които в годините на прехода традиционно се разглеждаха като привърженици на десницата. Печели в синя София, която след Симеон и Бойко съвсем не е синя. Печели сред по-заможните, които класовата теория определя като естествен електорален резервоар на десницата. Печели гласовете на хора, които преди са избирали десни и центристки партии. Обвиняват го, че прибрал гласовете на турците и ромите. Ами за кого да гласуват те, когато всеки от останалите кандидати по свой начин



обещава да им издърпа ушите



и да ги смотае в ъгъла?! Не, това не е вот за БСП. Още при учредяването на инициативния комитет за издигане на кандидатурата му на 25 август Първанов заяви: „Президентът не трябва да е нито ляв, нито десен, трябва да е свестен". Мнозина сметнаха това за лицемерие, целящо да прикрие ангажимента му към социалистическата партия. Но Първанов няма защо да поддържа такъв ангажимент - нито се нуждае от подкрепата на партията за нов избор след 29 октомври, нито звучи вероятно да се бори за партиен пост след 2012 г. Видимите му предпочитания към социалдемократически експерти и политици в и извън Коалиция за България са поредно доказателство, че БСП не е патерица за президента. Той има безспорен собствен електорален ресурс. Защо?

Анализаторите вече откроиха две линии на обяснение. Първата - че за Първанов се гласува на



принципа на най-малкото зло,



на най-приемливото блюдо от всички предложения в президентското меню. Втората - че за Първанов се гласува на принципа на най-голямото добро, вследствие на оценка за успеха на неговото президентство и ефективността на провеждания от него политически курс. В първия случай още от началото на кампанията се издига тезата, че сме лишени от избор, че няма сблъсък на алтернативи, а само хроника на едно предизвестено преизбиране. Във втория случай се изтъкват различни качества на настоящия държавен глава и се подчертава, че само той е в състояние да представлява успешно интересите на българските граждани. И двата случая обаче експлоатират едно усещане за безалтернативност, което не е съвсем в полза на Първанов.

Загубилите на изборите се опитаха да представят като победител и най-голяма партия в страната - партията на негласувалите, разочаровани и от президента, и от липсата на негови адекватни опоненти. Избирателната активност всъщност не беше чак толкова трагично ниска, дори надхвърли тази от първия тур на миналите президентски избори, при много по-слаба кампания оттогава, при много по-малка интрига и при откровени призиви за бойкот от страна на парламентарно представени формации. А и не е сигурно, че решилите да не гласуват непременно изразяват протест.



Негласуването може да бъде както гражданска позиция, така и пълна липса на такава.



Може да изразява разочарование, но и дезинтересираност от политическата сфера. Има достатъчно примери, не само от българската, но предимно от западноевропейската практика, които правят неуместни опитите да се оспори легитимният характер на победата на Първанов. Десницата се отказа от тези опити и се зае да анализира причините за разгрома си. А Бойко Борисов за пореден път показа, че изборите не са неговият мач, не отиде да пусне бюлетина и на всичко отгоре призова да не се гласува на втори тур. С това успя да направи нещо много съществено - сам да се маргинализира спрямо политиката и демокрацията в България, да демонстрира, че политиката и демокрацията не се неговият мач, и в крайна сметка - че не може да вижда по-далеч от боклука.

Нито десните лидери, нито Борисов се оказаха алтернатива на Първанов. Колкото и да е странно, Волен Сидеров също не се утвърждава като алтернатива. Опитвайки се да се представи като отрицание на всичко съществуващо и всичко постигнато, Сидеров реално изостава от предизвикателствата пред европейската перспектива на страната. Изостава от потребностите на бизнеса, на чуждестранните партньори, дори на по-бедните си избиратели. Той



няма стратегия за тях



и в този смисъл не е алтернатива на спорния социален модел. Би могъл да послужи за добър стимул за съдебната ни система и за работата на омбудсмана, но дотук. Сидеров е пример, че можеш да казваш повече истини от всички, но да си оставаш неспособен да предложиш нещо реално като политика. Ако има алтернативи, те нямат връзка със Сидеров, а с вариантите на политическо поведение на президента в следващия мандат.

Вторият мандат би бил безпрецедентен в новата демократична история на България. Поради това и отговорността е огромна. Георги Първанов има шанса да поеме инициативата за разработване на европейските стратегии на страната, за собствения ни път в Европа. Да направи постоянното взаимодействие на институциите постоянна реалност на политическия процес у нас. Да утвърди ценностите и практиките на тъй дефицитната за българина коалиционна култура. Да формира президентски консенсуси за бъдещето на страната. Да организира и проведе същинския обществен дебат за президентската институция и за бъдещия ни европейски конституционен модел. Да остане като реформатор, архитект на една нова президентска институция. Да прекара българския дял от дебата "Европа на нациите - Европа на регионите" през възможната балансираща роля на президентството в отношенията изпълнителна - местна власт. Балотажът, който му предстои, предоставя възможността да се превърне в гарант за демократичното, гражданско политическо поведение.

Съществуват и рискове. Стремежът на Първанов да изпълни със съдържание конституционното задължение да бъде "президент на всички българи"



може да отведе към една политическа всеядност,



която не е в интерес на демокрацията. Пристрастието му към народни хорa и ръченици в съчетание с патриотична реторика вероятно е изпреварваща реакция на националистическите изблици у всичките му опоненти. Но може да се превърне от тактически ход в стратегическа концепция за „народния президент". Качествата на Първанов - толерантност, консенсусност, диалогичност - безспорно имат значение на фона на конфронтационните призиви. Но те постепенно могат да еволюират към един патерналистичен модел, в който държавният глава се грижи за народа и обезпечава сигурността му. Различни хора от обкръжението на Първанов вече започнаха да го титулуват „баща на нацията" и „ръководител на държавата на българския дух". Но ние нямаме нужда от „баща на нацията", а от президент. Лесно е да насърчаваш в българина поданика. Трудно е да работиш за утвърждаването му като гражданин, като автономен и инициативен субект. На демократичния дефицит в посланията на Волен Сидеров не бива да се отговаря с либерален дефицит. На антисистемния вот не бива да се реагира със свръхсистемен вот.

Алтернативите пред президента стоят. Коя е предпочел, ще разберем по отношението му към партийната система на страната, и в частност отношението към БСП, НДСВ и социалдемократическите партии.