|
- Г-н Казасян, не ви ли поблазни перспективата да влезете в нечия листа?
- Как ме виждате като депутат?! Предлагали са ми много пъти. От почти всички политически сили. Просто не ме интересува. Чисто технически не мога да си представя да седя в парламента, да слушам речи, да гласувам. Нямам професионални интереси към политиката и никога не бих членувал в партия. Следя с любопитство събитията, но дотук. Обикновено от партиите ме ласкаят, като ми казват, че съм безценен кадър, но аз не мога да приема.
- Все пак сте член на консултативния съвет към Министерството на културата?
- Консултативният съвет е надпартиен, там участват наистина експерти в областта на културата, професори, академици. Ние помежду си не знаем кой какви политически пристрастия има. В такива форми на сътрудничество, при които се дискутира концепция за развитие на културата, винаги съм участвал с удоволствие. Макар че това е чисто обществена дейност, която в материален план не ми носи нищо, не смятам, че е загубено време. Убеден съм, че всички хора в нашата сфера трябва да дадат максималното от себе си. Иначе ще изостанем катастрофално и след десетина години ще сме се докарали до положение, в което наслоените у нас процеси ще бъдат невъзвратими. Псевдокултурата, кичът - а те са много агресивни - действат с всички средства.
- Какви са по-конкретно тези средства?
- Простащината е комерсиализирана. Продуцентите на кич не се интересуват от друго освен от парите. Това води до много големи негативи, особено сред младото поколение. Гледам деца, тийнейджъри, ходят на чалга концерти, няма да споменавам имена. Викат, реват, радват се. Като на стадион. Това е бъдещата публика. И е тъжно. Най-голямата комерсиализация в изкуството е в музиката. В бранша конците дърпат хора, които и нотната стълбица не знаят. Бизнесмени, мениджъри, спекуланти. В нашата музика се въртят вече милиарди. Това е една индустрия, която носи невероятни пари. Тези господа не ги интересува какъв продукт произвеждат, а колко диска се купуват. Ама какво има в този диск - не е важно.
- Не е ли повредата в нашия телевизор - т.е. в публиката?
- Не. Нашата публика е много културна и много информирана. Защото през последните десетилетия тя е имала нужда от култура. В много случаи това е давало смисъл на живота й. Ние не сме имали западните барове, заведения, криминалета, екшъни. Хората търсеха удоволствието в четеното, харесваше им да отидат на театър, на концерт. Но истинската публика - меломаните, вече е по-възрастна, няма пари да посещава по-сериозните прояви. Младите отиват само там, където е евтино и спектакълът е близък до това, което става на улицата. Концертите се превръщат едва ли не в дискотеки. Трябва да го има и това. Но трябва да има и алтернативно изкуство. Държавата да измисли формите, чрез които младите хора да се привлекат, докато още се оформя тяхното съзнание.
- Смятате ли, че е нужна някаква по-агресивна атака срещу кича?
- Нужна е разумна политика, а не атака. Спомням си преди десетина години плажните увеселения "Мис Мокра фланелка". Не можеше да се мине от коли. Сега, ако направят такова шоу, никой няма да отиде. Изтърка се. Можеш да си пуснеш телевизора и да гледаш мадами по монокини. Сега е модно да се плюе срещу чалгата. Аз не го правя, защото зная, че няма начин да не се изхаби след 4-5 години. Моята практика доказва, че всичко, което е хит, което всички го пеят, то се износва най-бързо. Да не ставам лош пророк, но мисля, че ще дойде нещо, което е още по-лошо. Какво ще е то, нямам представа, но няма да е за хубаво.
- Разочарован ли сте от националната политика по отношение на културата?
- Винаги съм се отзовавал с най-голямо удоволствие да работя и помагам, защото културата е наистина задният двор на България - за съжаление. Не би трябвало да бъде така. В края на краищата изкуството е най-важното нещо, което определя националната ни идентичност. Това политиците не го разбират. Доказват го вече много години. Свидетели сме на истинско издевателство към хората на изкуството. Отношението е меркантилно. Търсят ни само като наближат избори. Или за някакви други популистки цели. За показност. Нищо съществено не се прави за културата. Хвърля се прах в очите на хората. Ако има нещо, за което ценят България по света, това е културата. И спортът. Но напоследък не виждам нещо стойностно в спорта. Той стана частен бизнес. Затова държавата трябва да субсидира културата. Да помага да се урегулират формите на финансиране, начините на субсидиране на алтернативното изкуство, което ще се противопостави на кича. Трябва да се намери алтернатива, а това става с пари. В утвърждаването на нови проекти, нови идеи далновидно трябва да се намеси и държавата. Но тя не иска да участва дори като арбитър.
- Значи ли това, че не одобрявате идеята културните институции сами да поемат грижата за себе си? Това беше философията на извършената реформа от министър Емма Москова.
- Раздържавяването не можеше да не стане. Не бива да се разчита държавата да издържа изцяло всички тези галерии, зали... Но така както има обществена телевизия, така има и особено важни културни институции. По цял свят държавата помага да се намерят съответните хора, които да спонсорират дадена трупа или оркестър. Прочутата Миланска Скала например изцяло се поддържа от спонсори. Правителството трябва да е мостът между такива хора и институциите. При добра политика в тази посока държавата наистина може да си позволи постепенно да се оттегли. Лошото в нашия случай е, че ние като че с нож отрязахме културата от тялото на страната. Не може на музеите или театрите, които 45 години са били издържани само от държавата, изведнъж да кажеш: "Дотук бяхте!" Това трябваше да стане плавно, да има постепенно намаляване на бюджета. Хората да се окопитят. Именно ужасната неподготвеност постави много колеги в мат. Те останаха направо на улицата, без никаква представа как ще се развива съдбата им. Ако си роден във Франция и се развиваш като музикант, ти живееш с идеята за планиране на кариерата - къде ще работиш, колко пари ще печелиш. У нас творецът десетилетия беше едва ли не държавен служител. И изведнъж спират да ти дават заплата и те оставят на произвола. Това беше непростимата грешка. Тя доведе до пълна неразбория.
- Много ли са пораженията?
- Да вземем театрите например. Една-две години след като стана онзи превратен момент, започнаха да реализират постановки с много ниско качество. Еротика, сатирични гегове, скечове. Не можеш да поставиш сериозна пиеса, защото няма да има публика. Комерсиализирането доведе до принизяване. Започнаха да се пълнят само онези салони, в които хората очакват да видят нещо забавно и нещо пошло. Така е и в музиката. За да направиш един стойностен концерт, няма да имаш публика. Но ако свалиш нивото до чалга, можеш да напълниш и зала 1 на НДК. Така се появиха всички тези певици, певачки и така нататък, които пълнят салони, заведения. Защото те се докосват до най-елементарните струни на човешкото съзнание, до най-широката публика, която отива да чупи чаши и чинии в кръчмата.
- А вие лично как оцелявате като творец?
- Ще отговоря с пример. Направих проект за Гершуин. Разработки на най-популярните му песни, с голям симфоничен оркестър и биг-бенд. Спонсор ми стана един приятел. Помолих го да ми съдейства, като ме запознае с хора, които биха ме подкрепили. Дадох му проекта. И той вика: "Влюбен съм в Гершуин, върви и си прави музиката, няма проблем, аз съм зад теб." Ама чакай, казвам, аз не искам пари от теб, а да говориш с твои познати. Не даде дума да се издума. Има и сред богатите интелигенти хора, с отношение към културата. Ако на този приятел му бях казал: "Дай пари да правим концерт с Азис", той щеше да си извърне главата. Значи има такива, но не можеш да ги издириш. Ей тук й е мястото на държавата, ако реши да помогне на творците.
- Културното министерство лансира проектозакон за спонсорството. Разчитате ли на него да уравновеси нещата в духовната сфера?
- В проектозакона има ценни неща. Ние два месеца го работихме с Антон Дончев, Светлин Русев, Цветана Манева, Божидар Димитров и всички останали, които са в съвета. Не се знае обаче какво правителство ще бъде сформирано след изборите. Но което и да е, трябва да стъпи на тази концепция, защото там има много полезни идеи за начина, по който държавата да насочи политиката си така, че да не се молим като просяци. Законът за меценатството може генерално да разреши всичко. Той поставя условия отпуснатите пари да се реализират, а не някой да си ги сложи в джоба. Регламентира сроковете, ангажиментите и на двете страни. Досега държавата все абдикираше от този проблеми. Казваше: абе, те там сами ще си оправят нещата. Но ние невинаги можем сами.
"Свидетели сме на истинско издевателство към хората на изкуството. Отношението е меркантилно. Търсят ни само като наближат избори."
"Да не ставам лош пророк, но мисля, че ще дойде нещо, което е още по-лошо. Какво ще е то, нямам представа, но няма да е за хубаво."
"Лошото в нашия случай е, че ние като че с нож отрязахме културата от тялото на страната."
