Изборите завършиха. Уж благополучно, а всъщност тревожно. Неспокойно някак. Тягостно. И стана безпощадно ясно, че след изборите трябва да последва... избор. Избор към друг стил, към друга съвест в българския политически живот. Избор на нова политическа среда и нов, чист въздух в замърсеното политическо пространство. Посред дългата този път изборна възбуда някак очаквано се откроиха и като под увеличително стъкло наедряха номерата, дребнавостите и неизбежните излагации на част от българските политически играчи. В днешната ни държава рядко някой предявява към тях претенция за последователност, за гъвкавост и за ангажимент към каквито и да е ценности. В повечето случаи обществото се съгласява, че ценност е самият политик - другото му се вижда твърде сложно. Съзнанието за самоценност пък прави нашенските високопоставени партийци непредпазливо откровени: жегнати, нацупени, кибритлии те на висок глас рецитират онова, което порядъчните хора се срамуват дори да помислят.

Отвътре им идва...



Застаряващата политическа върхушка,



за която протакането на прехода е въпрос на просъществуване, а и на оцеляване, не може да се примири с реалностите, дори с реалностите сред собствения си електорат. За нея влизането в ЕС е катастрофа - колкото и да тръби, че точно тя е избрала този път и тя го е прокарала. Като гледа и слуша обърканите й, но все тъй накокошинени водачи, човек си припомня едно тъжно стихотворение на Валери Петров, което така е и озаглавено: "Тъжно".

Как лирическият герой случайно влязъл в затворения, пустеещ през зимата кабинет, как с изненада открил, че "фикусът тайно клон покарал голям" и как с този клон "бутнал пълната ваза и направил беда". Малка случка, нищо и никакво събитие, но не и за поета, който стъписан прави зашеметяващо откритие: "значи могат нещата/ да се случват без мен!" - констатира той и това звучи не просто "Тъжно", то звучи безутешно.

Това е откритието, което амортизираните днешни партийци нямат мъжество (а и дарба!) да направят. Нещата могат да се случват и без тях. Случиха се. Но



вместо трезви и благородни решения,



вместо отговорни жестове и послания, наблюдаваме ги все тъй да се щурат по политическата сцена, да кършат ръце и да затъват в безсмислени речитативи. Като истеризирали провинциални примадони, които напират да играят Жулиета, когато в натюрела им е останала една само баба Гицка...

Пребиваването им в политиката не ги е научило на нищо. Печалните развръзки не са ги умъдрили. Апломбът и самохаресването не са полезните енергии днес, а словоблудството е уморително дори за най-запалените, предани, дори заслепени (ако са останали такива) привърженици. Каузата в политиката има значение на надежда и тя е това, което намагнетизирва масите. Но кауза се кове трудно, с тежък чук и никога с онзи чук, който е вече употребяван за разрушение. А и няма такова трудолюбие, нито такова посвещаване в днешните политически лица - работата е трудна, продължителна, потна, а и зле заплатена. Има по-богати възнаграждения в българската политика, кухи схеми, в които пари и почести се сипят с бодър звън. Защото



българската политика е бизнес без хесап!



Никой никога не удря чертата и не търси сметка и отговорност. Така в нея всички са на печалба. Загубите ги отнасят други. А съзнанието за безнаказаност е неизчерпаем източник на политически пакости.

Защото местните политици са и пакостници. Да се постъпва против разума и против общественото мнение е твърде разпространено по нашите земи. Необяснима нагласа към обратни политически решения, дребнавост, отмъстителност и най-обикновен инат си показват рогата в критични моменти от най-новата история. С блясък в очите и с подобаващ фалцет водачи и управници неведнъж са съсипвали шансове, отрасли, отделни съдби. Такива пакости бяха ликвидационните съвети и връщането на земите в реални граници, такава пакост бяха РМД-тата и малката приватизация, такава пакост е разгромът на разузнаването и дипломацията, както и трагедията на българските неволници в Либия. Но, както и в други случаи, за едни това бяха просто пакости, за други - просто бизнес.

За да упражняваш политическата професия, в България не се изисква никаква правоспособност. На държавното кормило сме виждали човек, когото никой не би оставил да управлява автомобил. (И накрая той наистина се блъсна.... в собствената си неуправляемост.) Затова и



надеждността на местните политици е твърде ниска.



Те живеят с миналото на политиката. Погледът им напред е твърде неуверен, неориентиран, често просто неадекватен. Може би затова не допускат в своите редове млади водачи, такива, които не са зубрили ценностите на демокрацията, а са ги вдишвали от детството си, за които съзиданието е нормално и органично дело - просто защото не са практикували разрушението. С появата на такива фигури естествено ще отпаднат повечето нравствени проблеми в българския политически живот. А също и онези, които ги създават. И това е причината такива лица да не се появяват. Няма изгледи скоро да пробият стената от охранени политически гърбове, която им прегражда пътя. Тази стена е съвременният Шенген, който закрива и за всички нас предчувствания вече европейски пейзаж. Тя е комай и единственото, което залязващото политическо поколение свари да изгради.

Залязващо ли? Знае ли то това?