|
| Деян Донков |
За "Емигранти" на Ив. Христов получи "Златна роза" на фестивала във Варна за главна мъжка роля, наградата на Съюза на българските филмови дейци и специалното отличие на Международната федерация на филмовите критици FIPRESCI на "София филм фест" '2003. Женен е за актрисата Анастасия Ингилизова. Имат 11-месечен син, също Деян Донков.
- Лесно ли живеят двама актьори под един покрив?
- Ние сме, как да кажа, достатъчно обръгнали в нашата връзка, защото тя е от времето, когато кандидатствахме във ВИТИЗ. Да, лесно живеем. А и днес синът ни стана на 11 месеца. Майка му се върна на сцената седмици след като го роди. Тук трябва да отдадем дължимото на помощта на тъщата - майката на Анастасия е акушерка. Анастасия играе главната роля в "Нора", чиято премиера бе преди седмица в театър "Българска армия". В известен смисъл двама актьори живеят добре, ако има кой да гледа детето. Има една идилия, в която понякога се разбираме без думи.
- Деян Донков-джуниър?
- Не бих го нарекъл джуниър, защото не обичам чуждиците. В това име има два смисъла - единият е логично на бащата, а другият е, че в тези трудни времена и в тоя свят трябва да дЕяниш, за да можеш да крачиш смело. Затова е и Деян.
- А големия Деян деяни ли?
- Да. Засега успявам да издържам на психофизическия тормоз. Защото той е в професията, извън нея, та дори и по улицата. Дори като идвах за това интервю, някакъв човек даваше на заден и ми удари колата.
- Ние май и в живота така се удряме. Има ли го и във вашия занаят?
- Има го. Не бих го нарекъл интриги, а по-скоро задкулисни игри, удари под кръста. Усеща се във всякакви аспекти. Аз например съм говорил в киното с режисьор, който ме убеждаваше, че "тази роля" е едва ли не написана за мене. След което по съвсем несъстоятелни причини я даде на друг. А всичко си беше уж уговорено между мъже. Това обърква плановете не само творчески, а и плановете в чисто финансов план. Изпукваш каквото имаш и след това оставаш с пръст в уста.
- С други думи, както едно време, така и днес актьорът си е бохем. Част от професията ли е това?
- Да. По някакъв начин го има. Защото това е една професия, която ни дава безкрайна свобода, което го осъзнах постепенно с времето. В много отношения можеш да правиш това, което си поискаш. Не е нужно да ходиш на работа с костюм като чиновник или полуофициално облечен. Има някаква зависимост.
- Последната ви роля е Дон Жуан. Не разбивате ли един мит с факта, че живеете с Анастасия Ингилизова и имате син?
- Естествено, за да играя тази роля, която Сашо (Морфов) ми повери, трябва да открия нещо от себе в ролята, да стана част от нея. Верен е и обратният вариант - ролята става част от тебе и така се получава едно преплитане. И естествено трябва да имам някакъв опит с жените, за да мога да я играя. Трябва да си вкусил от цялата тая трапеза. Иначе става симулация. Затова и не мисля, че митът се разбива.
- Как се чувства един 32-годишен творец, който вече има два "Аскеера"?
- Има хора, които правят фестивални филми, които на всяка цена трябва да вземат награди. В този смисъл не съм се старал, нито съм се амбицирал да стигна до наградите. Това е някак си между другото. Е, разбира се, те са хубаво нещо и са си един празник за нас, актьорите. Може би и за медиите има значение, защото започват да ти обръщат внимание, ставаш по-търсен. Празникът за мен е във вечерта на наградите. А после нещата си продължават горе-долу по старому. Може някой филмов режисьор да си каже: "Аз това момче не съм го гледал. Ще отида да го видя в тая постановка." И после да реши, че му трябвам за някоя филмова роля.
- Не губи ли обаче нещо човек. Тя, печалбата, като пари е ясна - не е кой знае колко голяма.
- Важното е да съхраниш себе си и да си останеш верен. И тогава не чувствам никакви загуби. Не съм мислил какво губя. Може би губя много от енергията си в тая перманентна работа, но няма как. Хубаво е, когато имаш работа. Важното е и да имаш някаква самоселекция, а не да се хвърляш от роля в роля.
- Отказвали ли сте роли?
- Да. Случвало ми се е. И театрални, и филмови. Това зависи най-вече от качеството на текста, защото той е първото нещо, което предлагат. И второто е колегите, с които ще играя.
- Някой беше казал, че един от белезите на таланта е предизвикателството. Предизвикателен ли е Деян Донков? Към роля, към човек?
- Понякога не съзнавам с какво съм се захванал и в някакъв момент ме удря като чук откритието, че става дума за нещо сериозно. И се запитвам какво ще правя сега. Ролята ме блъска, аз я блъскам и трябва да надмогна. Следва една борба със себе си и накрая, поне досега, успявам да надделея.
- Събужда ли се българското кино?
- Полека-лека. Много трудно и бавно. Аз нямам някакво наблюдение колко филма са снимани по-рано и колко се снимат сега. След като нещо е тъпкано в някакъв период от време, то загубва инерция. Така е и с киното - много бавно става. Естествено, много трудно се намират пари и това също има значение - особено в киното. Нашите продукции повечето са нискобюджетни. За мене лично нашето кино се е събудило, защото съм участвал в няколко филми.
- Българското кино не бяга ли от проблемите на обществото? Не е ли това причината да нямаме пълен салон за премиерата на наш филм?
- В повечето случаи животът е изпреварил филмовите сюжети. Стоят така, все едно не са актуални и става въпрос за мутри и техния живот и бизнес, които според мен не са достоверни. Имал съм преки впечатления от различни ситуации и смятам, че филмите ни не са актуални и убедителни. Дори да хванеш тоя криминален момент и идея, дори да хванеш тая тема, която вече е банална, пак можеш да направиш нещо интересно.
- А какъв филм би направил Деян Донков, ако влезе в ролята на режисьор?
- Не за политиката. Тя е нож с две остриета. Там са ми интересни задкулисните игри, нещо, което е отдолу, което трябва да се разкрие. Но то пак е свързано с мафията. И понеже имам приятели от различни места, все нещо съм подочул. Депутатите не са ми интересни. Въобще не ги знам и не съм в час с тях. Според мене там е бла-бла. Изглеждат ми много прозрачни и тяхното е някаква симулация. И парламентът заприличва на парлама. Но във всяко нещо, в тоя хаос и в това бурно време можеш да откриеш според мен големи теми. И не е нужно те да са описани във вестниците.
- С други думи, търсите втория план?
- Искам да захвана нещата по от корен. Интересно ми е примерно какво става с това поколение, което идва и е в безпътица. Има много хора, те са предимно деца, които мрат от наркотици. А обществото се отнася към тях като към заразноболни хора. А те са деца, които са се разболели, защото нямат път и перспектива.
- Николай Волев след "Огледалото на дявола" ви нарече най-дисциплинираният актьор. Такъв ли сте?
- О, сигурно го е казал по повод на едни стрелби. Те бяха с бойни патрони, а около нас се бяха наредили по диагоналите към мишените операторът, статисти, хора от екипа. И имаше риск от рикошет. Трябваше да се стреля много точно. А аз имах опит, защото баща ми е бивш полковник от армията. Когато ситуацията го изисква, съм дисциплиниран, но не искам да съм такъв.
- В тоталитарни години голяма част от популярността на актьорите се дължеше на сценичните им послания с езоповски език. Днес по какъв начин актьорът трябва да ги прави?
- Всичко, което искам, го казвам в даден спектакъл. Дори в репликите вкарвам своето отношение по дадена тема. Извън сцената или снимачната площадка не намирам смисъл да казвам каквото и да било на някого. Дори и в повечето случаи премълчавам. Според мен актьорът е малко потиснат, за да говори в послания. Това идва от държавата и политиката. И заради парите хората се докараха до овълчено положение. Не усещам достатъчно почит към нашата работа. В днешно време много малко хора знаят, че театърът е храм. Сашо Морфов ни разказва за Русия някакви умопомрачителни неща след нейните перестройки и всички чудесии. Там култът към театъра се е съхранил и хората имат нужда да нахранят душата си. А ние, като че ли сме оскотяли и той не ни е нужен. Много ми е мъчно за възрастните, заслужили, сериозни актьори, които мизерстват, а в очите им виждам, че вече много, дори самоубийствено пият, защото не намират смисъл. Може би като общество сме в някаква абсолютна дупка.
- Бедно и щастливо ли живее българският актьор?
- Чувал съм, че най-щастливата бедност е в Куба, защото е слънчево и топло, и всичко избива на танци. Щастието за актьора е на сцената, защото има такива мигове, в които докосваш пълното щастие и то те зарежда с позитивизъм и живот. Но това е на спадове и възходи. И е от ден за ден. Мъчително е да не знаеш след дни или седмици дали пак ще достигнеш това състояние. Затова бих казал, че актьорите живеят бедно и полущастливо.
