Не зная дали забелязвате, но при застудяване зачестяват кратки съобщения за деца, загинали или пострадали при пожар - най-често от бедни семейства, предимно цигански. Родителите - най-често майки и баби - я спели в съседна стая, я търсели храна или заем из махалата, я били на работа. Както станало тая седмица в с. Буковец: три деца на две, четири и пет години се задушили при пожар в заключен коптор. Родителите били с животните. Наскоро умряло друго тяхно дете. Така от пет деца им останало едно - по време на пожара случайно било на училище.

Започнах да броя подобни съобщения преди няколко години, когато у нас беше Юрген Хабермас, един от известните европейски философи. От изследвания на структурните изменения на публичността и описанието на техниката като идеология той стига до комуникативното действие като важно условие за евроконституционния патриотизъм или нещо подобно. Та по пътя за срещата с големия мислител мернах малко съобщение за три деца от Врачанско: изоставени от родителите си, гладни от седмица, посред зима тръгнали пеш към съседното село - при чичо си за хляб. Загубили се в гората, две замръзнали до смърт, най-голямото оцеляло. В селото, където стигнало, нямало никакъв чичо. Зная, че е манипулативна достоевщина, но пред съдбата на тия деца Хабермас ми изглеждаше - и ми изглежда - толкова наивен, колкото и приказката за Хензел и Гретел, които накрая хитро се спасяват. За да укрепят вярата, че доброто побеждава.



Оттогава съм преброил над 150 загинали



от пожари, студ, глад, жажда, удавяния и побой деца. Може да са повече, но толкова са в рубриките "Накратко". Почти всички - безименни. За тях никое такси не блокира парламента, никой депутат не пита по време на парламентарен контрол, никой редактор не слага на първа страница "България уби дете" и не го пуска за водеща новина за деня.

Има зла ирония в близостта на този брой с броя на т. нар. знакови убийства. Знаете ги от тетанично-титаничните мълнии от рода на "застреляха Илия Павлов" или "злодейска ръка отне живота на Емил Кюлев". Те трябва да изразяват притесненията на българската публичност изобщо и журналистиката в частност за съдбата на европейското ни бъдеще. Тия притеснения обаче по удобен начин скриват реалността на африканското настояще, в което живее част от страната.

Защото не е съвсем европейска държавата, където смъртта на три деца при пожар е тъй медийно безразлична. Така обикновено е "в Африка, южно от Сахара" - и там животът на едно дете е далеч по-малоценен от живота на "национално-отговорния" бизнесмен.

Впрочем фигурата "Африка, южно от Сахара" не е расистка метафора, нито пък е квалификация като "бананова република". Тя изпъстря угрижени доклади на примерни световни организации - ООН, Световна банка, МВФ и т.н. Помага да се опише единството от политическа корупция, бедност, необразованост, ранни бракове, безправие на жените, висока детска смъртност, здравна занемареност, липса на перспектива за големи човешки маси. С тази класификация обвинителните за човечеството данни за жизнени условия са запратени в един субконтинент, защото там са и най-чести. Концентрацията им в африканските страни, където природните условия за живот се влошават с търпяна, дори поощрявана от развитите държави политика на местни елити, не бива да ни прави



слепи за подсахарското състояние на много хора навсякъде



Затова не само метафорично може да се твърди, че както всеки континент, така и всяка страна си има места "южно от Сахара".

За България това са големите цигански гета в София, Пловдив, Сливен, Пазарджик, Русе, Бургас, Стара Загора, Кюстендил, Видин, Монтана, Самоков, Лом, Казанлък, Хасково и др., където живеят над 400 000 души; това са и всички села, където ромите са мнозинство. По тези места детската смъртност е към 25 на 1000, продължителността на живота стига малко над 50 години, неграмотността е над 30%, ходенето на училище е случайно, ранните бракове са норма, а оцеляването в пряк обмен с природата е преобладаваща форма на икономическа активност. У нас няма статистика за политическата корупция, която се предполага "южно от Сахара". Но спокойно могат да се правят политически прогнози, основани на събития като това в с. Буковец.

По време на президентските избори лицемерно до глупост се твърдеше, че загубилите от прехода били гласували за "Атака". Не е така. Дори наплашени или подкупени, най-загубилите от прехода - именно хората у нас, живеещи "на юг от Сахара", - гласуваха за Първанов. Може би с надеждата, може би с просешкото доверие, че някой ще обърне внимание по друг начин на проблемите им, направили отчасти "Атака" възможна. Съобщенията за погинали деца, минаващи в маргинални рубрики, са сигурен знак, че подсахарската действителност отново ще бъде заметена под чергата. До следващите избори, когато пак ще се появи в идеологическия прахоляк, вдиган от европеидната политическа класа. За нейното оцеляване е удобно част от страната да е там, "на юг от Сахара". А започнат ли да ни занимават с проблемите на север от нея, пак ще стигат най-много до Триполи и Бенгази, но не и до Буковец.