Казано честно, на човек дори всичко да му е наред и спокойно да си свирка с уста, се разболява. Че и в болница влиза. Така и на мен ми се случи по спешност да вкарам в троянската болница близък човек, няколко дни да прекарам в нея и да се запозная с местните обичаи, бит и култура.

Човек, като попадне в чужбина, предвидливо проверява каква е местната валута. Е, да, ама в болница, където човек не само че е като чужденец, ами направо се явява същество от третия вид, не е толкова предвидлив. Местната валута в неврологичното отделение на троянската болница се оказа "Манитол", разпространена под формата на банки, които слагат в системи на хората с диагноза инсулт - непозната и достатъчно екзотично звучаща за простосмъртния посетител.

- Бързо - казаха ми - намерете "Манитол".

- Разбира се - отвърнах - тичам да го купя.

Да, ама не, информира ме една от сестрите в отделението. В Троян не можете да го намерите. Всъщност изчерпан е в цялата околност - няма го в Ловеч, Севлиево, Плевен. В момента не е в производство. А така, рекох си - монетният двор вече не произвежда монети, ама ковчежникът на държавата вика - без монети хич не ми се явявай пред погледа.

- Добре, откъде да го купя?

- А, не знам, питайте из другите стаи.

Тръгвам аз от стая на стая и питам ли, разпитвам - така или иначе в неврологичното отделение почти всички са на "Манитол".

- На мен - услужливо ми казва една пациентка - ми го донесоха от Дунава.

- Може ли малко по-точно, примамвам я аз - от кой остров точно или само в делтата може да се намери?

Бързам към следващата стая и веднага получавам точен отговор - отидете в Пловдив, на мен от там ми го донесоха. Да, ама мисля си, "Манитолът" ми трябва веднага, а Филибето не е на една ръка разстояние. А и де да можеше лечението да е с бира...

В следващата стая попадам на мила, синеока женица, която веднага предлага да ми заеме една банка "Манитол" до следващия ден, та да закърпим положението. За зла беда сестрата, която собственоръчно ме изпрати на лов за "Манитол" из стаите, чува за сделката и тича към жената: "Не Ви съветвам да си давате "Манитола", и на Вас Ви трябва".

За щастие понякога (уви, само понякога) и доброто може да бъде упорито колкото злото и ето ти я синеоката женица бърза зад мен по коридора и ми бута банката в ръцете. Достатъчен жест на еднодневен реверанс, за да мога да осигуря безценната валута. От София.

Съседът по легло в стаята на моя близък се казва Цочо и е от Троян. Всъщност съсед по легло само на теория, защото все го няма в него. Тъй като инсултът на Цочо е лек и той не само че може да говори, ами може и да ходи. И то така добре ходи, че всеки път като влезе някой от персонала в стаята, започва национално издирване. Аз знам къде е Цочо, ама си мълча. Той или пуши на терасата, или е отскочил до вкъщи за шише домашно вино и за малко хранителни припаси. Първо, виното му е много пивко, и второ, Цочо живее точно до болницата. А и като е влязъл в болница, няма да умре от глад, я. Не е глупав Цочо, веднага е схванал каква е работата. Защото храната в отделението обявява присъствието си под формата на невидим мистичен глас. Вратата се отваря частично и гласът изрича отчетливо: ОБЯД или съответно ВЕЧЕРЯ. После вратата се затваря и болните или техните придружители трябва да отидат до Йерусалима на храната - една маса в едно странно помещение, което заговорнически персоналът нарича "столовата", върху която стоят наредени чинии, пълни с нещо малко, но за сметка на това студено. Ако обаче болният е на легло и не може да става, нещата са много прости - не яде и не става хаджия. Тази проста истина отново доказва, че Цочо никак не е прост - той гладен и жаден няма да се остави.

Много скоро разбрах, че веднага си е спечелил недоволството на персонала, защото избягал още първата нощ. По всички правила на троянския хайдуклък, изчакал да се стъмни и да мине смяната на заптиетата (разбирай вечерната смяна на сестрите и санитарките) и духнал към вкъщи. Обаче го хванали (е, предатели се намират дори и в Балкана) и ето ти го Цочо, пуши на терасата и ми разправя патилата си.

Седим си ние заедно с всички други придружители на пациенти в отделението и болни, които могат да стават и се разтъпкват; ръфаме кифли, предварително закупени от кафенето на болницата, което според огромната табелка на врата му работи от 8.00 ч до 16.00 ч, и сме доволни, че вече сме печени и ги разбираме работите. Разбираме например, че големите табелки на вратите на кафенетата са си чисто и просто една весела закачка.

Отивам аз първия ден за кафенце някъде към 3.20 ч. след пладне. Кафенето затворено. Брей, казвам си, вече знам, че в тази непозната страна местната валута е "Манитол", ама май не съм разбрала, че има и часова разлика. На втория ден не съм толкова глупава и хоп - ето ме за кафенце към 13 часа. Отворено.

- Вие до колко работите?, питам невинно.

- Ами от 8.00 до 16.00 ч. - пише си с големи букви - сочи ханджийката към вратата.

- Е да де, ама вчера беше затворено още в три и двайсет, с неудобство отбелязвам аз.

- Ааааааа, вчера затворих в три - отговаря лъчезарно тя, докарваха ми дърва.

- Аха, а днес значи ще работите до четири?

- Оооо, днес ще приключвам към три и половина, че имам една лютеница да варя, отговаря ми тя, сякаш е невероятно да не знам що е то зимнина и какво е нейното приложение в българската култура.

- Е, явно има някаква разлика, но не знам дали е точно часова, примирих се аз.

Ей за такива работи си говорим с другите чужденци, попаднали в страната с валута "Манитол", и разглеждаме околността, ширнала се пред нас от терасата. Оглеждаме трънясалия двор, сметището под прозорците (а нямало свободни площадки за боклука!) и съседната сграда, изпаднала в противоречивото състояние между недостроеност и полуразрушеност. Троянци веднага започват да разправят, че това трябвало да бъде допълнителна постройка към болницата, ама като повял западният вятър и дошла демокрацията, си останала така - на груб строеж и наполовина сложени дограми. Да, ама българинът такива половинчати работи не понася. И ето, че най-после се случва нещо интересно в еднообразното ни болнично ежедневие - появяват се из шубраците двама младежи, далеч по-смели от Цочо, защото хич и не им хрумва да чакат да се стъмни, вадят два големи чука от едно зеблено чувалче и започват методично да свалят една от дограмите. Отнема им около 15 минути. После напъват мускули и я понасят нанякъде. Тази сцена ни дава тема на разговор за следващите два часа, но рязко всички по команда влизат по стаите си, защото мистичният глас е обявил ВЕЧЕРЯ.

Дните в страната на "Манитола" продължават хода си и ето, че дойде денят, в който ще изписват Цочо. Още от заранта той е от доволен по-доволен. Първо, лекарите му казали, че отсега нататък трябва да пие само качествен алкохол, и Цочо веднага ги черпил с една домашна троянска сливова с благодарност, че по-добро предписание за лечение не бил получавал. Второ, имал интересна сутрин, защото рано-рано в отделението дошла една млада анкетьорка да пита и разпитва пациентите за живота по повод президентските избори. Влиза тя, разправя ми Цочо, и започва да пита:

- Кажете сега, как е животът, доволни ли сте, как е болницата, заплатите как са, доволни ли сте от президента, от правителството доволни ли сте, наред ли е всичко със здравето?

"Гледам я аз, завалийката, баш у неврологичното отделение намерила да дойде и да пита, ама не исках да й скърша хатъра и й викам: Пиши там - всичко е наред, по всички точки пиши: животът е наред, болницата е наред, правителството е наред, заплатите са наред, президентът е наред, а и здравето е наред", разказва Цочо. "Тя седи и ме гледа, а аз й соча листа, дето го държи, и пак й казвам: Пиши, бе, пиши там - В-С-И-Ч-К-О-Е- Н-А-Р-Е-Д."

И тя написа - предоволно заключи Цочо.