Както трябваше да се очаква, първите присъди по печалното дело "Индиго" се оказаха само горчиво потвърждение на очакванията в обществото. Повечето видели и препатили граждани предричаха именно такава развръзка. Да няма виновни е само едно от кафкианските правила на днешното българско правораздаване. И все пак като че нарочно и за отвличане на вниманието гръмнаха случаите с убити и захвърлени на сметищата деца, умрели от глад или пребити от собствените си родители. Напразно: по обичая си ние съвсем бързо щяхме да отметнем факта и да го забравим. (Забравихме го вече, нали?) Медиите възбудено завъздишаха, прокурори и полиция удобно се наместиха в кадър, психоложки и педагожки изтичаха на фризьор и накачиха гердани и обици - драматично и прочувствено да изкоментират всичко това. Социалните служби включиха отработената за такива случаи пълна изненада. Публиката пък, вярно, се ужаси - но изненадана не беше.



Ужасът в наши дни не изненадва никого,



жестокостта, дори безсмислена, днес ни изглежда съвсем мотивирана и в душата си никой не иска доказателства за онова, което хора правят с други хора. Или със самите себе си.

А и за каква изненада можем да говорим: убитите, изнасилени, осакатени с майчина ръка или угаснали от дистрофия днешни деца не са откъснати от седемте жертви на "Индиго", нито от погубените сестрички Белнейски, нито от удавените в Лим, нито дори от забравения вече мъничък Пепи, чиято смърт остана зад завесата от недомлъвки. Ако тези събития ни изглеждат несвързани и лишени от продължение, то е само защото твърде непринудено (а кой знае, може би и усърдно) ги забравяме.

Забравата е важно сечиво на живота. Той продължава, като забравя и отминава. Благодарение и на нея се случва бъдещето. Но в нашия днешен български свят страницата на трагичното се затваря предупредително, безкомпромисно - за да се отвори следващата, също тъй мъчителна и неизтърпима за душата. Или пък просто поради



изчерпване на общественото вдъхновение



и мъжеството да се изстрадва. Сякаш някой дирижира ритъма на тревогата и съчувствието и не позволява да се задържаме върху поредната трагедия: от опасение, че може да я разнищим и осмислим. Затова понякога се повдига завесата над парещ някакъв проблем, отпушват се за кратко страхът и възмущението и после се прекратяват - като по даден знак. Като че някаква воля периодически завихря сеанс на Злото. Вперени в това, което се разиграва на сцената, ние не забелязваме, че то отдавна се случва в нашия живот, че продължава да се случва и след като е свалено от екрана на телевизорите. Продължава да се случва - до следващия си взрив в общественото пространство, без през останалото време да е прекъсвало нито за ден.

И днес



дискотеките са пълни до среднощ с дечурлига



Изнасилвачи, педофили и просто убийци се разхождат на свобода. Ученическите екскурзии постарому се извършват по ръба на риска. Обладани от гняв и видения душевноболни хора блуждаят между нас, оставени без помощ и без лекарства. Когато научава за това, обществото страда шумно, сърцераздирателно. То не се преструва, но го изстрадва кратко и от това - безплодно.

Мярна се новината, че за две от убитите деца са отпуснати пари - да ги погребат. (Инак гробарите отказали да копаят.) Може би това е отговорът, който бяхме си решили да търсим: убиецът и този път е бедността.

Мизерията и социалната деградация в разрастващото се гето на мизерията - това не е тема за обществения разум. Смъртта на сметището може би не е по-ужасна от всяка друга смърт. Но животът на сметището и от сметището...

Животът, на тези хора, обаче, не е атрактивна тема. Тя е някак твърде "софт". Безкрайното страдание живот не вълнува публиката.



Престъпленията са обичайният дразнител,



при който завесата се повдига. Трябва да се намери дете на боклука и да почнат да ги намират едва ли не всеки ден. Трябва да рухне къща насред София и да почнат из цялата страна да падат сгради, стени, балкони. Сякаш преди не го е имало това. И сякаш след някой и друг ден отново ще го няма. Луксозно пременени госпожици и госпожи манекенстват в сутрешните блокове и обвиват тази действителност в безсмислени слова: за някакви концепции, програми и неизвестно какви европейски стандарти. Те представляват държавни агенции, служби и неправителствени организации и всичките се прехранват от бедността, нещо повече: те са сити и заможни от бедността, преуспяват от нея. Огромната вреда от тях е, че създават впечатление, че има кой в България да се грижи за клетниците.

А няма.

В същото време,



в разгара на медийната пукотевица



угасна зачинателката на действителната, всекидневна, безсънна човечност в днешна България Донка Паприкова. Отбелязано бе мимоходом.

Създаде се в обществото заблудата, че то може да практикува някакво временно, конюнктурно състрадание и дори някакво епизодично добро. Ще отпуснем помощ на някой сиромах, ще приютим някой бездомник, ще извадим пари за гроб и за опело. Така че всички да разберат. После ще забравим и ще си приберем добринката до следващия шок.

Доброто не е всесилно в наши дни, а в малки количества - съвсем. Само злото има сила незабавна и грозна. Една капка цианкалий, казват, можела да убие цял град. А доброто трябва да се създава всеки ден, и всеки ден да се раздава. Поне докато не бъде изобретен онзи "обратен" цианкалий, който да ни освободи от този дълг. Ако изобщо някой вярва на това...