|
| Климент Денчев |
Климент Денчев е роден на 26 май 1939 г. в София. Завършва ВИТИЗ и първите му професионални роли през 1964-67 г. са на сцената на Драматичен театър "Йордан Йовков" в Добрич. Снима се в едни от най-добрите български филми - "Козият рог", "Басейнът", мюзикъла "Баща ми бояджията" и други. Налага се на сцената на Сатиричния театър. Огромна популярност през 70-те години на миналия век му донесе тв предаването "Климент пее и рисува". Емигрира в Монреал след ЕКСПО 1978. След 28 години се появи отново в български филм като шеф на следствието в "Разследване" на Иглика Трифонова.
-------
- Какво е усещането след 28 години отново да се снимате в български филм?
- Имаше идея да снимам през 1991-92 г. Тодор Колев беше културен аташе в Канада и ми се обажда: "Майна, Хачо Бояджиев ми каза веднага да се прибираш в София, защото започвате снимки. Сопнах се: "Тодоре, не съм се махнал, за да изпълнявам заповеди". А Тодор ми отвърна: "Недей така де, майна, и ти стана звезда по времето на Живков". Умрях от яд, но му казах: "Виж какво бе, аз съм се родил звезда. Става се професор, но звезда се раждаш. Не можеш да станеш". А участието си в "Разследване" го приех като комплимент. Иглика Трифонова представяше филма в Монреал и ме покани. Стана съвсем случайно и все едно се появи някаква химична реакция в момента, в който се видяхме с продуцентката Росица Вълканова и Иглика. А бе, елементите се привличат - дето едно време баба ми викаше "Краставите магарета се подушват през девет баира". Приех, но с невероятното учудване, че толкова хора продължават да ме помнят, да ме знаят и най-вече се чувствам поласкан, като че ли съм заобиколен с обичта на хората.
- Давате ли си сметка на какво дължите тази обич?
- Никога не бях се замислял, защото не знаех, че съществува това чувство. Сега си вървя по улицата и изведнъж някаква жена, весела, усмихната, ми вика : "Добър ден. Добре дошли" и аз се притеснявам, че не мога да си я спомня. А тя ме помни от детските предавания. Това ми се случи и скоро в Монреал. Отидох да си правя едни фотоувеличения и момичето ми казва: "Аз ви помня от 27 години". Учудих се: "Как така?" "Ами аз бях 6-годишна, когато дойдохте в нашето училище, разказахте една приказка и нарисувахте на прозореца детската картина, която още стои. "Ама как ме познахте?", я питам. - Ама вие не сте се изменили никак! (Бурно се смее.)
- Заради това рисуване мнозина мислят, че сте завършили Художествена академия.
- О, не. Има една поговорка за кучето, което гледало пред месарницата и можело да стане месар. Аз съм точно такъв пример. Не се имам за художник, но това, че имам лекота, пъргавина да направя нещо леко, което изглежда симпатично, съм го научил от моите приятели художници. В младите си години бях заобиколен от тях, но не съм се стремял към нищо по-специално в рисуването. Учих се от Атанас Нейков, Енчо Пиронков, Георги Божилов, Димитър Киров и моя дългодишен приятел Атанас Яранов. Бях късметлия, че учих в един клас с него.
- Какво е усещането да сте пак на снимачна площадка тук? Ако направим една съпоставка с "Козият рог" например в чия полза ще е?
- Аз снимах много филми след "Козият рог" - "Басейнът", играх американски шпионин в "Тайфуни с нежни имена", "Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Голямата скука", "Господин Никой". Последният ми филм бе "Инструмент ли е гайдата" на Асен Шопов. Като ви сполетяла демокрацията, понеже бил комунист, не го гледали с добро око и го пратили в забвение, а той е много голям режисьор. В моя живот съм късметлия, че винаги съм работил с личности - и Методи Андонов, и Бинка Желязкова. Аз не знам какви качества са видели в мен, но аз се обогатих от контактите си с такива хора.
- Снимате ли в чужбина?
- Непрекъснато и най-различни работи. В американски продукции изиграх толкова много руски свещеници, че не им помня броя. Бях дори шпионин от КГБ. А що руски мафиоти съм изиграл по американското кино... Сега това стана много модерно, след като руската мафия се пръсна по света. Едно време беше италианската, но днес вече никой не й обръща внимание. В момента на първо място излиза руската. На това му се казва взаимозаменяемост.
- Как ви изглежда България от Канада?
- Канада е една социалистическа държава. Гледам веднъж садят едни виолетки по средата на улицата. И има към общината специална служба "Садене на виолетки". Един държи табличката с виолетките, един се облегнал на камиона и един на четири крака ги бучка в предварително приготвената пръст. Всеки получава по 35 долара на час, понеже са профсъюзни членове, а тоя, който стои облегнат на камиона, бил началникът на отдела. Викам си: какъв социализъм в развитие. Оттам погледнато, България е много далече и много малка. На картата с един оранжев флумастер съм си я оградил, за да ми свети и да свети на моите приятели.
- Ние правим демокрация, те пък са я направили...
- Бившият премиер на Канада Пол Мартин преди около 2 години каза: "Не е честно да предявяваме претенции към страните от Източна Европа и специално към България и Румъния да скочат веднага на нашето ниво, защото ние, за да се докараме дотук, ни е отнело 70 години. То е било пустош, прерия, бизони и гори. И са стигнали днешното си положение с огромен труд. Ние не можем да се мерим нито с мащабите на Северна Америка, нито с мащабите на Европа можем да се сборим. Най-елементарното нещо - липсва ни едно гражданско общество.
- И вие ли за това? Ние тук прекалено много говорим за него.
- То не може да стане с комсомолски ентусиазъм: "Айде сега, другари, дайте да дадем" и хоп - построихме гражданското общество. Не става така. Това е някакъв еволюционен етап, свързан с години на много сериозен образователен процес. Как се възражда Япония след войната - залага изцяло на поколението, което ще се роди след нея. И цялото образование се насочва натам, а не към тия, които вече са родени.
- Ако можете да внесете някакви корекции в живота си, какво бихте пипнали? Или не искате да пипате нищо, защото сте доволен от това, което сте направили?
- Как ще съм доволен!? Нищо не съм направил.
- Е как, играли сте в над 60 филма?
- И какво от това?! Марлон Брандо е играл в над 100, и е велик. Важното е честно да си работил в занаята си. Не знам какво бих коригирал. Доволен от себе си ли? Не съм възпитаван така - да съм самодоволен. Вярвам, че не съм негативна личност. Гледал съм да бъда като щастливото овчарче. Аз съм роден в Еврейската болница и дълго време във фамилията си правеха майтап с мен: "А бе, той е толкова талантлив, щото в болницата са го разменили с някое еврейче".
- Как се отнасяте към тезата, че Холивуд налага тенденциите в световното кино?
- Това е сериозна тема. Тая масова култура, която непрекъснато напъва и залива като една кална вълна всичко. Не може да се спре. Тя стана индустрия. Преди да тръгна за България, четох една унищожителна рецензия за един американски филм. Дават му две звезди, а класацията е до 5. И режисьорът се оплаква, че той искал 70 милиона, а те му дали 40 и затова направил кофти филм. А бе, аланкоолу! Авторското кино работи с 1 -2 милиона бюджет. И слава богу, че го има - то е едно кино на независимите продуценти и режисьори, чиито филми са мислещи.
- На тоя фон какви са шансовете на сегашното българско кино?
- Ще дам един пример. Идвам от провинция Квебек. След като са изгонени йезуитите от Европа, те се заселват там. И цялата структура - образователна, икономическа, културна - е била в ръцете на католиците и клерикалите. На квебекчани им са били необходими 20-30 години, за да се измъкнат от тая яка прегръдка. И съсредоточават усилията си в т. нар. авторско кино. Мисля, че това е шансът и на българското кино. Не трябва да бързаме. Процесът е като движението на валяк. Започна го Бинка Желязкова с "Привързаният балон", но после беше спряно. Минаха годините на тоя застой и ние пак сме там. Винаги в изкуството трябва да има това връщане назад.
- А мислите ли от време на време как се чувстват хората тук, в България?
- Непрекъснато. Това ми е животът. Аз съм там, а сърцето и съзнанието ми са тук. И то не за най-близките, които имам в България, а и за приятели, и за познати. Миналата година, като си дойдох за снимките на "Разследване" през март, се стреснах много от ужаса на тия улици. И толкова много коли - това се превърна за мене в кошмар. Говорихме за гражданското общество. Ами трябва да бъде изградена тази структура и тия взаимоотношения. То важи за всичко - от сервиза, който ще ти смени гумите на колата, до политиците. Чувам да се говори за "политическия елит". Ама кой им каза, кой определи, че са елит? Каква е тая нахална дума? И никой не реагира. Вчера се изправям пред Сатиричния театър и на стълба пише ул. "Стефан Караджа" и отдолу "Сексшоп". Викам на колегите от театъра: "Какво е това, бе? Ние имахме клуб". Директорът взел, че го дал под наем и направили сексшоп. А насреща -Министерството на вътрешните работи. И оттам през прозорците си гледат една черна врата с 6 огромни вулгарни червени устни. Отзад е училището на "Граф Игнатиев". Казвам го като илюстрация на тая разпуснатост и се чувствам лично обиден. Ти ме пита как гледам България оттам. Ами страшно съм обиден. Аз съм възпитаван от моите родители да се чувствам горд, че съм българин. И съм наранен в моята гордост.
и аз съм левскар като дедо, ти нидей, ни пичелиш, от родната барса шехме да им праим четворка на говедата 
t
Бащата на мой приятел /вече покойник от 20 години/имаше навик да казава...-Ех , какви филми имаше навремето ! Като излезеш от киносалона и поемеш дъх и , ти идва така отвътре подвиг да извършиш..., а сега това което прожектират какво е ..? Горкия човечец имаше в предвид чернобелите Съветски филми за войната !Днес не биха подтикнали никого към подвизи предполагам, но..!Та и Климент Денчев навремето предлагаше нещо ново и оригинално, доколко е било стойностно може обаче да се спори!И Той и Лили и останалите трупаха слава най-вече , че нямаха конкуренция и играха по правилата на партията !Много е лесно днес да се правят всички на десидентии да пеят по предизборните митинги на опозицията, но както му е казал Т.Колев станал е НЯКОЙ по Татово време!