Нещо не е наред в дискусията за ползите и вредите от допускането на българските и румънските работници в ЕС. Данните са несигурни, аргументите са оскъдни, а страховете и заблудите - в изобилие. Особено във Великобритания, където на българите и румънците вече се гледа като на напаст.

Ако прогнозите на британските власти са точни, българо-румънската вълна ще достигне между 0.1 и 0.23% от населението на Великобритания. Вероятно този потенциален приток не е нищо повече от капката, която прелива чашата на евроскептицизма. Но щом е така, то проблемът се нуждае от двойно по-големи усилия от страна на властите в Брюксел и останалите столици, включително София и Букурещ.

Трудно е да повярваме, че е възможно да се въведат адекватни ограничения под формата на квоти и временни мерки, след като не са известни основни числа. Например, какъв е действителният брой на емигрантите, включително т. нар. самонаети, posted workers, и тези, които работят нелегално. Великобритания мотивира затварянето на вратите пред българи и румънци с големия наплив на работници от новите страни в ЕС след май 2004 г. - 600 000 вместо очакваните 13 000 души. Но се оказа, че мнозина от гастролиращите работници вече са се прибрали в родните си страни и нетната миграция е значително по-ниска - между 74 000 и 250 000 (според последните данни, чиято несигурност силно раздразни шефа на Банк ъф Ингланд Мървин Кинг).

Българските данни имат подобен дефект. Едно изследване на икономисти от БАН показа например, че в края на 2005 г. 217 000 българи работят зад граница. По други оценки



броят на българите само в ЕС е около 440 000 души



Прогнозите са още по-съмнителни. Например различни проучвания показват, че през първата година след отварянето на границите между 13 000 и 50 000 души ще напуснат България, за да търсят препитание в чужбина. Но в подобен широк диапазон се движеха и предвижданията за мигрантите от страните, присъединили се през 2004 г. - от 220 000 до 1.18 млн. души през първите години. Трудно е да се каже колко е истинският брой на новите емигранти, включително защото мнозина използваха падането на ограниченията, за да легализират пребиваването си зад граница. Това, което изглежда безспорно, е, че напливът на работници от Източна Европа не е оказал силен натиск върху трудовите пазари в старите страни-членки на ЕС. Дори има анализи, които доказват, че мигрантите са подкрепили икономическия растеж в тези страни, процес, който очевидно тепърва ще набира скорост предвид лошите демографски прогнози. Затова и затварянето на трудовия пазар във Великобритания все по-често се мотивира не с икономически фактори, а с претоварването на инфраструктурата и системата за комунални услуги и с прокарваните чрез някои медии опасения за увеличаване на престъпността.

Преодоляването на настроенията срещу българите минава през



познаването на страховете на гражданите на ЕС



и особено на британците. Те са твърде разнородни, но най-често се свеждат до следните четири групи: натиск върху трудовия пазар, проблеми с осигуряването на публични услуги при евентуален наплив от гурбетчии, риск от увеличаване на престъпността и, макар че затова се говори по-рядко - недоволство поради факта, че емигрантите харчат голяма част от доходите си не в страната, която ги осигурява.

Но първият аргумент, макар че тъкмо той е претекстът за въвеждането на преходните периоди в договорите за присъединяване, се оказа силно преувеличен. Броят на свободните работни места във Великобритания не е намалял сериозно, а в Ирландия той дори нарасна, въпреки че либералната политика на страната привлече много емигранти. Безработицата в кралството бе впечатляващо непокътната през 12-те месеца, последвали приемането на осемте страни от Източна Европа. Липсват и очевидни доказателства за натиск върху заплатите в recepient countries, доколкото понижението им в сектори като текстилната индустрия е свързано по-скоро с азиатската конкуренция, отколкото с подбиване на пазара от източноевропейци.

Рискът от дефицит на комунални, образователни и здравни услуги изглежда резонен, но до този момент като че ли не е подкрепен с данни. Тук две обстоятелства трябва да се вземат предвид. Първото е, че при преобладаващи нагласи за краткосрочна емиграция (2/3 от поляците например заминават за по-малко от 12 месеца) и затворени врати на социалната система натоварването, за което става дума, няма да засегне всички сектори. Освен това е логично, че щом една страна има нужда от допълнителна работна ръка, тя трябва да й осигури и жилища.

Второ, от 2007 г. българите, за разлика от азиатските мигранти, не могат да бъдат повече държани отвъд границата с помощта на визи, така както и западноевропейците не могат да бъдат ограничавани в желанието си да купуват жилища на Балканите, а скоро и земя. Така че става дума за друг проблем и той е



безплатният достъп до публични услуги,



финансирани от европейските данъкоплатци. Това, както и спорът за парите на мигрантите заслужава по-сериозно внимание, тъй като е икономическата сърцевина на дебата за миграцията, а и за отварянето на границите изобщо. Единствената икономическа подплата на протекционизма са разликите в цените и доходите. Очевидно е, че те са сериозен стимул за българите и румънците, чиито номинални надници са до 20 пъти по-малки, отколкото на западноевропейците. Дори бариерите на социалната и културната интеграция или фактът, че заплатите на емигрантите са по-малки от тези на местните работници (от 10% до 53%, според различни данни) не е достатъчна спирачка. Нито по-високата цена на живота, тъй като ако тя се отчете, нетната разлика в заплатите пак ще бъде 3-4 пъти.

Но редица проучвания доказват непълнотата на неокласическото предположение, че миграцията е предизвикана само от разликата в заплащането. Нужно е да държим сметка за това, когато се опитваме да изброим ползите и вредите.

Миграцията води до трансфери, които са невидими или трудно измерими - например образование, получено в родината, срещу достъп до публични услуги в страната-домакин. Съдейки по бюджета на Великобритания, държавата дава по 110 евро на човек за осигуряване на транспорт и за вътрешен ред и сигурност. Социалните разходи не са включени, тъй като само емигрантите с residense permit имат достъп до социалната система. Но ако приемем, че работещите харчат половината си заплати в приемащата страна, те оставят дори по-големи суми под формата на данъци върху потреблението. Проблемът възниква, тъй като има категории емигранти, които преживяват със суми под минималната издръжка. Впрочем отчасти благодарение на това, става възможен и



притокът на близо 4.5 млрд. евро гастарбайтерски пари



към България и Румъния.

Но подходът на бакалските сметки не позволява да се измерят напълно ползите и щетите. Не знаем нито каква е стойността на експортирания гратис човешки капитал, нито колко струва опитът, придобит зад граница. А когато говорим за човешки капитал, е добре да се отчитат не само разходите за образование, но и другите елементи от цената на работната сила. Това е особено валидно за краткосрочните емигранти, които не натоварват цената на своя труд с разходите за покупка на жилище, с претенции за осигуровки или ваканции.

Още по-трудно е да надскочим националните граници. Данните за EU 8 категорично показват превес на младите и образованите. 25% от поляците, напуснали страната, например са с висше образование. А цитираното изследване на българската емиграция в ЕС показва превес на хората, които са имали тук доходи над средните за страната. Фактът, че много имигранти се съгласяват да преминат в по-ниска доходова група и да вършат по-елементарна работа е



равносилен на прахосване на капитал



И тъй като източноевропейските страни са част от общия пазар и все по-голяма част от разходите за образование, квалификация и условия за живот ще бъдат финансирани с пари на европейските данъкоплатци, този проблем е общ. Този ефект трябва да се споменава винаги, когато възникнат съмнения дали са оправдани усилията за сближаване на жизнения стандарт и когато гражданите от Стара Европа недоволстват от общия европейски бюджет.

Колкото до престъпността, трудно е да се коментира приносът на свободното движение на хора за увеличаването й. Не се знае например дали проститутките от двете балкански страни влизат във Великобритания с разрешителни за работа, с туристическа виза или както се оказа наскоро - със съдействието на журналисти от News of the World. Не се знае и колко български престъпници се подвизават на Острова, но вероятно правителството в София е право, като твърди, че едва осем българи са осъдени във Великобритания.

При все това, с малки изключения позицията на българските власти не беше достатъчно силна. Не е аргумент прогнозата, че може би емигрантите няма да са много. Този опит за заобикаляне на проблема и закъснелите реакции от страна на българските власти, които смехотворно заплашиха с реципрочни мерки, показват загриженост повече за вътрешното обществено мнение, отколкото за реалните последици. Но проблем има и това си личи не само от внезапните прогнози за внос на работници у нас. Този проблем не е само на българите, които възприемат ограничените възможности за работа зад граница и съпътстващите ги подозрения като лоша отплата за високата цена на присъединяването, която тепърва ще се плаща. Не е и само на гражданите от ЕС, чиито притеснения вероятно са също толкова естествени, колкото и разочарованието в двете балкански страни.