В морето от кинохалтура по кабелните телевизии почнаха да изплуват филмите, които чужденци снимат в България. Който търси спасение от риалити-щурма от екрана, охотно се заглежда и в тях. Някои от тези филми бяха правени с гръм и трясък, полиция затваряше центъра на столицата, движението се отклоняваше и объркваше, вестниците разказваха подробно кой актьор в кое заведение се появил и как се произнесъл за българската кухня и за българските жени. Напоследък тези екшъни един по един се качиха на екран и българинът си спомни мярналото се тогава бегло предупреждение, че у нас се снимат главно нискобюджетни филми. Ето ги сега и тях:



семпли, кичозни, съшити с бели конци



Но пак се заглеждаме, дори само от лоялност към бизнеса на "Бояна филм".

Всъщност привлича разпознаването на софийски улици и площади, на градинки и спирки. Особено търсени от режисьори и оператори са допотопните столични трамваи. Покрай толкова познати за софиянеца гледки филмът понякога му заприличва на репортаж. Човек очаква едва ли не всеки миг да съгледа на екрана и себе си като участник в екшъна. Един съсед например бе мярнал номера на трабанта си, закачен на лъскава мощна кола по време на шеметно преследване.

Ако е въпросът, трабанти и москвичи в самите кадри също не са рядкост. И особено - волгите. Те се ползват като визитна картичка на социалистическата действителност. Защото действието в повечето от тези филми, оказва се, не се разиграва в София. То се развива при социализма, но в... Съветския съюз. Или в наши дни, но в Русия. Или дори в някоя от постсъветските републики. Отрицателните герои говорят на руски,



от сградите висят съветски знамена,



а самолетът, който виждаме да излита от подробно заснетото и до болка познато летище Враждебна, изпълнява полет... Москва - Вашингтон. Някога кинематографиите от източния блок чакаха ред да снимат в каньоните край плевенските села, най-вече по поречието на Чернелка. Знаменити режисьори (Анджей Вайда и пр.) създадоха страхотни филми там. Сега пък столицата ни е в ролята на екзотичен декор - град със социалистически облик и излъчване, необяснимо как запазени. И най-вече: защо?

Бездруго на този продуцентски бизнес особено помагат не само правдоподобният облик на града (и страната), но и автентичният тоталитарен въздух, който обвива тукашния живот. Самият живот, яростно удържащ в себе си тоталитарните взаимоотношения. Самите ние, избягващи да се променим, страхуващи се да изоставим ограниченията и



незнаещи как да употребим свободата си



освен за разрушение и за ограничаване на чужда свобода. Това е, което придава на града и държавата достоверен тоталитарен образ и което ги "продава" на чуждите продуценти. (Евтино ги продава, но, хайде сега, оборотът е по-важен от цената...) И за този образ всички ние се стараем упорито. Даваме своя дял. Допринасяме като един да се запази статуквото.

Да не би да настъпи истинско равноправие и по нашите земи.

Да не би трудът да стане свободен и справедлив.

Да не би благата да бъдат разпределени според дарби и усилия.

Да не би да запустее и да изчезне задкулисието на миналото, откъдето и днес се дърпат конците на житейската сцена.

Да не би съдбовните промени в човешкото съществувание най-сетне да се състоят.

Да не би личността да се изплъзне ако не на големите хищници, поне на дребните мазни лентяи и мародери, които всяка власт търпи и закриля и които понякога я тази власт буквално упражняват - за свое добруване или просто за прехрана.



Но защо ви разказвам това?



Близък приятел се обади, че търси работа. Довчера я имаше -хубава, престижна, най-вече спорна. Днес - не. Поне не е хубава и спорна. Приятелят ми е майстор, идеите му са ярки, нестандартни. Пък е и известен - всеки ще се сети, ако тук добавя още нещо за него. А сега трябва да се спасява от... някакъв бездарник, който живее от труда му. Не олигарх, не мутра, не някакъв голям играч, а потомствена мижитурка, рожба на банално връзкарство и шуробаджанащина, който се гнуси от работа и принос, но не и от донос, клевета, интрига. И това го прави неунищожим. Всеки опит да го свали от гърба си среща солидно, враждебно противодействие. В един момент се оказва, че търтеят се е подсигурил със закрила от някакви политически сили. Най-обикновен, безличен, безполезен - и толкова пазен!



Или - толкова необходим?



Преди беше човек на Партията, а днес - на други партии...

Този сюжет пулсира, подобни примери избиват непрекъснато по страниците, а значи - и в живота. Дали целият живот от това се превръща във филм на ужаса - едва ли. Но животът на отделния човек или дори само животът на този приятел - със сигурност. Трудът му не е лек, а когато трябва да работи за двама - и като добавим унижението и обидата! - става ад. И за него това е зловещото лице на нашето време. Не съвместната оргия на престъпниците и върхушката, не стрелбата по улиците и децата край кофите, не дори саморазрушаващите се сред общата съсипия сгради в българските градове. Делничното банално безправие диша в лицето му и полека, но сигурно го убива. Той вече не е свободен. А това е една малка смърт.

Познавам го добре. Той ще направи своите жертви и ще си върне свободата. Но такива неволници са легион. И за тях този нелюбезен, опасен и несправедлив свят, който филмовите камери така предпочитат за кървавите си кадри, не е декор, а собственият им живот..

Един филм, който никой не иска да види. А и какви зрители сме ние? Всички сме негови трагични герои...