Добър плувец трябва да е човек, за да оцелее в потока сълзи, които заляха периодичния ни печат през последните седмици. Застрашително нараствала детската престъпност. Избуявала детската, юношеска и младежка агресивност в училищата, а и извън тях. Всяко детско сбиване се превърна в достойна за националното внимание новина. Кой ли не бе обвинен!

Кризата в обществото, разбира се, на първо място. Тя си е свикнала да е "козел отпущения", та си върви напред, без да обръща внимание на упреците.

Учителите. Жал му става на човек, като вижда смръщените в трогателното усилие лица на деца, които старателно повтарят пред услужливи телевизионни камери, чути в семейството и наизустени слова за ниското заплащане на учителския труд, което раждало насилие.

Родителите. Не познавали Песталоци и не обръщали достатъчно внимание на децата си. Зер, дедите ни все мислите на швейцарския педагог приповтаряха. Зер, майките, които от зори до тъмна нощ крак не подвиваха, улисани в къщна работа, имаха време да се занимават и с възпитанието на многобройната си челяд.

Електронните игри. Те, впрочем, трябва да са обръгнали на обвиненията.

Е, има и един оправдан. Филмите, доскорошният виновник за развалата на нравите номер едно, сякаш отминаха на заден план.

В едно комай са единодушни почти всички обвинители - подобно ниво и разгул на насилието никога не е имало.



Ама, имало е.



Странна е човешката особеност да възприемаме всичко, което ни се случва, като случило се за първи път. Защото засяга нас. А не някой друг. Вярващ не съм, но Библията чета. Та какво се казваше в Еклезиаста? "Случва се да кажат за нещо: "виж, на това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас". Кога са го казали? Преди повече от две хиляди години са го казали.

В "Сега" преди седмица имаше журналистически материал, на практика апология на училището отпреди Втората световна война. Апология, основана на нормативни документи. Само че между документите и практиката има пропаст.

А всички изследователи, които са работили с архивите на Третото българско царство и с периодичния печат знаят колко често се споменава детската агресивност. Бият се ученици от училищата, сражават се едни с други - с камъни, с тояги, с юмруци - съмахленците, в чиито сърца пламти ярка, макар и безпричинна омраза към живеещите в съседната махала. Със страх преминават през територията на противника нещастните деца, които трябва някак си да се доберат до училището, присвити от ужаса да не бъдат застигнати от отмъстителен връстник.

Не липсват във вестниците и



полицейските доклади за пребити овчарчета,



скарали се за това кой пръв да напои стадото си на чешмата в горещ ден, за чирачета, почупили шивашкия метър в главата на другарчето.

По-рядко се срещат подобни инциденти в спомените. Логично е. Спомени човек пише на почтена възраст. Младостта му изглежда приказно розова. Но изключения не липсват. Огорченията в детството, юношеството и младостта понякога прекрачват на страници, писани в зряла възраст. Та затова Елисавета Илиева ("Когато мъжете воюваха") говори за битките със снежни топки, в които по-мераклиите поставяли камъни, та често завършвали с пукнати глави; за бой до кръв между момчета и момичета, за специални подострени пръчки в чантите, с които да мушиш врага. Затова Яни Пеев ("Живот в два свята") си спомня, че за заергенилите се младежи ходенето на седянка се превърнало в битка за първенство. Битка, в която "на всяка крачка тогава биеха по-слабия". А оплачеш ли се, че са те пребили в тъмната уличка, "по-лошо те чака - втори път ще има дървен господ". На хорото, младежите "развъртят бастуни, ножове, разкървят се... после следствие, арести, съдят се и се мразят". Затова и Н. Икономов ("Между изкуството и живота") описва прашките със специалните валчести камъни в тях, които плющели, запратени към главата на "противника". За тези битки и за авторитета на героите, дошли на училище с "превързани глави", говори и Ат. Илиев ("Спомени").

Съвсем скоро излязоха спомените на Димитър Илиев "Моят живот (1897-1966)". Авторът е бил активен земеделец от втория ешелон на партията. Между другото, много интересни възпоменания, крити години от отмъстителното око на народната милиция и съживени за живот от неговия внук проф. Димитър Попов. Ученическите години на бедното селско момче са низ от насилия и агресивност. Като ученик във Враца редовно е пребиван от местните по-големи ученици: "Започнаха да ни бият с юмруци и плесници къде сварят... Една сутрин двама души ме хванаха и ме метнаха на гърба на друг. Извиках, но той ме държеше здраво, а онези ме биеха, за да мълча... Звънецът удари. Понесоха ни към класната стая".

Учениците сега нападали учителите.



Нападат и преди



Справка - документацията на Министерството на просвещението. Да се позовем пак на Илиев. " (учителят) започна да удря с юмруци възкачените на гърбовете на другите, които се бяха изхитрили и наболи кабърчета под горните си дрехи с шиповете навън. Ръцете на човека се израниха и окървавиха. Той извика от болка и избяга...".

Престъпления вършели сега децата. Пак Илиев споменава за починал съученик. На сутринта близките му заварили на гроба двама от съучениците му - изровили трупа и с клещи къртели златните му зъби. Между другото, единият от осквернителите, по-късно земеделец, е министър в последователни правителства на Г. Димитров, В. Коларов и В. Червенков, че и до подпредседател на Временното председателство на републиката се издига.

Учителите били некадърни. Грубияни били - не разбирали децата, не ги било еня за тях. Та погледнете годишнините на "Учителски преглед", да речем, или документацията на Министерството на народното просвещение. Вижте колко учители всяка година са наказвани, премествани, уволнявани за несправяне със задълженията си, за слаба подготовка, за грубост с учениците, за хазарт, за пиянство, за "курварлък".

Не че проблем няма. Но да не се самоизтезаваме с маниакален мазохизъм. Да видим кои са реалните проблеми и да потърсим начин да ги решим поне донякъде. Надявам се, че назначаването или по-скоро преназначаването на психолози в училищата ще помогне поне донякъде. Само че защо ги изволнихме на времето, защо ги ручахме жабетата? За да докажем, че е прав поетът, когато възкликва:"през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша". Хайде по-добре да поспим през нощта.