В софийските маршрутни таксита всеки се качва доброволно, на свой риск и отговорност. Правото на претенция дори не е загатнато. Пътникът стиска зъби и едва удържа гнева и... страха си. Защото по-страшен от гнева на пътника е гневът на шофьора. Колкото за страха, страх от Бога тези мъже нямат.
Шофьорите на маршрутки не са темата на тези редове. Те са доста добре обрисувани в днешната българска преса: изпъкваща фигура в софийския преход, прехода от град към джунгла. Дори и този шофьор по една от линиите между "Люлин" и "Младост", който кара с две колела на тротоара, гази градинките и би минал дори през началника на КАТ, ако е застанал на пътя му. Шишкав, бикоглав, с мръсна коса, той псува най-близките участници в задръстванията, псува пътниците, които се мотаят при качването си, тръгва, докато са още с един крак на земята, хока ги, че го бавят, докато му броят пари и чакат ресто и през цялото време крещи нещо за нервите си. Вози бездарно, съдържанието на претъпканата маршрутка се лашка при всяка смяна на скоростите, при всяко спиране и всеки завой. Засича коли и нагло заковава пред засилени автобуси, за да прилапа някой внезапно изникнал наивник, вдигнал ръка от тротоара. Блуждае от лента в лента, като си пробива път с ругатни и заплахи. Бил закъснявал, имал проблеми с графика. Агресивността и опасният почерк му придават облик на терорист и човек не знае дали ползва транспортна услуга, или е жертва на отвличане. Погледнато по-широко - тези пътници наистина са някакъв вид заложници - на гнева, както вече казахме, на нервите му, на вродената му безочливост. Но най-вече - на неговия интерес. На бизнеса и алчността му. Човекът на борда на неговата маршрутка е напълно безправен, изтръгнат от града и подчинен на този интерес - да внесе своята такса в надницата на грубиянина, като по пътя бъде плашен, стресиран с опасно шофиранe, навикван и изтезаван с чалга или простотии от вулгарни радиостанции, за чието съществуване дори не е подозирал. Желязната воля на похитителя да получи своето е на дъното на целия този терор. Той гледа на всеки от нас единствено като на плячка. И така ни третира.
Това, което се разиграва по маршрутните линии, не е проблем на обществото от вчера. То се разисква предостатъчно, но винаги се свежда до познатите причини: напрегнатия трафик, липсата на дисциплина, на приличен градски транспорт, напоследък - и на метро. Както обикновено става, вината се търси в нещо, което го няма.
Безмилостният интерес на този дребен хищник
изобщо не привлича вниманието. Затова се и реализира безпроблемно. И се въдят такива хищници, плодят се на поразия. Срещат се на всяка крачка...
Ако беше някъде началство, той щеше да тъпче и да унижава с властта си. Ако беше бизнесмен от калибър, щеше да граби труд и здраве с капиталите си. Ако беше мутра, щеше да върти бухалка срещу всеки, който му се изпречи на пътя.. Ако беше диктатор, щеше да пълни стадиони с неволници и тайни гробове - с мъченици. Можеше да хвърля бомби и да праща морски пехотинци - ако беше президент. Стига това да отговаря на неговото виждане за интерес и плячка. Стига с това да засища страст и апетит.
Градът е пълен с такива екземпляри. Нещо повече: животът ни е пълен. Това не са обикновени хитреци, изнудвачи, грубияни, дребни злодеи от данъчни служби и домсъвети. Това са цяла прослойка от цинични и безскрупулни съвременници, които изповядват разбирането, че тяхната цел е и тяхно право. Реших, че е редно да се посочат примери, нивата и областите, където се подвизават. После се отказах: трудно ми е да реша къде ги няма. Размножаването им наподобява демографски проблем: рязко се изменя съотношението между тях и порядъчните хора.
Ако бяха някакъв друг етнос, все някой щеше да раздуха тази тенденция, да вдигне шум, даже партия можеше да се появи. Никой не се вторачва обаче в лавината на това множество, което настъпва като орда.. Сякаш хиляди съграждани, довчера уж прилични хора, изведнъж се преобразяват. Оголват зъби. Като че само са чакали знак, за да хвърлят маските.
Демокрацията ли беше този знак?
Показаха ми някакъв такъв екземпляр: невзрачен, белезникав, кекав тип, който без почивка изтезава и подлудява съседите си. Прекъсва им тока, спира им парното, асансьора. После взема пари, за да ги пусне. Периодично сменя бравата на желязната входна решетка и след това им продава ключове. Неговият мотив поне е напълно ясен. Средствата му - и те. Заради сумите, които си е определил да получи, тормози всички. Жените от входа си трошат краката от страх по тъмното стълбище. Старите хора мръзнат през деня. Това не е енергото, не е топлофикацията - някакъв си съсед, който така си докарва пари. Съседството му е бизнесът на него, съседите са неговите заложници, неговата плячка. Хората не искат да се забъркват. Подозират го, че заедно с бабичката си правят магии. И плащат. Алъш-веришът му върви. Доволен е от себе си, от времето, от разсеяната държава. Този комфорт му се услажда. Не е тигър, наистина. Но не е и котка. Защото не мърка, а ръмжи. И постига своето.
Ако ги попиташ, тези хора одобряват себе си - такива, каквито са. Те не се смятат за лоши, агресивни, жестоки, зли и изобщо пропаднали. Пазарният живот им е велико оправдание и вероятно утре, когато се осъзнаят като прослойка, ще ги чуем да произнасят универсалното обяснение от американските филми: "Нищо лично." Т.е. просто бизнес. Това е тяхното достатъчно оправдание.
Има ли обаче оправдание за свестния човек, че се е оставил да го превърнат в плячка? Не вярвам...
Не е важно дали има оправдание - важно е има ли предложение какво да се прави...
Иначе знаем - за да царува злото, достатъчно е добрите да бездействат...
Батинка 
,
)/, че сред тая пасмина има и страхотни сладури, възпитани и коректни пичове /и пички/, на които от сърце оставям бакшиш. 
