"Един призрак броди из Европа, призракът на полския водопроводчик!", проплакаха гласовитите британски медии само две години след като либералното кралство великодушно допусна на трудовия си пазар работници от новоприетите членове на Евросъюза. Какво се случи през тези две и нещо години общо взето е добре известно и от гледна точка на средния островитянин може да се резюмира с българската поговорка: "Пуснеш го под масата, качи се на масата" или "Подадеш му пръст, налапа ти цялата ръка". Така, от любезност, открехваш врата за един-двама, пък се изсипват цели 600 000 хиляди! Като на тийнейджърски купон...

Сега, дали са много или малко тези 600 000, нека да си спорят политиците и икономистите. Онова, което представлява интерес от културна гледна точка е защо



тъкмо водопроводчикът се явява символ



на тази глобална заплаха? Как този скромен делничен персонаж се е украсил със знаците на митологичния дискурс, за сметка на традиционния герой на работническата класа: мъжественият, обвеян в романтика и революционен дим леяр по потник и мускули, вперил поглед в огнената паст като бог Вулкан? Ами много просто! Леярят си е останал в Гданск или Лодз, ако е имал късмет да не хлопнат вратите на цеха, между страниците на старите читанки или в ръбатите композиции на забравените монументи на соцепохата, стърчащи все още по входовете на рудници и заводи или в затънтени квартални градинки, осеяни със спринцовки. Докато водопроводчикът е дошъл в Лондон. Във Виена, в Париж...

Водопроводчикът е мобилен.

Представям си възпълен мъж на средна възраст, който си свирука в меката лондонска зима, с тежка чанта в ръка и парче изостанала тръба под мишница. Това е новият Адам, отхапал от ябълката на пазарната икономика, прогледнал в участта си и побягнал по собствена воля от рая на голтаците. Крачи през света сам, чужд на идеята за класова солидарност, враждебен към системата за социално осигуряване и почти неуловим за данъчните служби. Един по своему тачъристки образ...



Никой не обича водопроводчика



И водопроводчикът никого не обича. Това е човекът, който влиза в уютните ни домове, развърта сифона на мивката, бърника в тоалетното казанче, кърти плочките в банята, нещо там вади, нещо слага, никога не почиства, винаги иска капаро. За уменията му обикновено съдим впоследствие, когато сифонът продължи да прокапва и се налага да извикаме друг майстор, без да имаме гаранция, че ще бъде по-добър. Понякога ни обземат съмнения - дали не го правят нарочно, за да се водят един друг? Заканваме се да сложим край на лошите практики като впрегнем механизмите за граждански контрол и информационните технологии. Събираме група, кандидатстваме пред ИСПА или друга европейска програма, създаваме сайт, където висят физиономиите на всички тези типове със съответните рейтинги и постинги за качеството на услугите им. Да видим тогава! Не го правим, естествено, имаме си по-важна работа. Стискаме палци следващият да е по-свестен. Срещали се и такива, но дали не е само градски фолклор?

Никой не обича водопроводчика.

Дори в Англия. Както и да се чекне врагът на славянството "Сън", за редовия британец, чиито интереси претендира да изразява, пришествието на полския водопроводчик навярно е било едно дългоочаквано възмездие. За да го избави от английския! Този изрод Джон с червената риза и тежките обувки, вонящ на бира от сутринта, който нагло заглежда домакините и винаги оставя мръсотията от сифона да изтече върху плочките.



Да върви на майната си!



Сега тук е тихият, чевръст Адам с позавехнали мустачки: пани това, пани онова. Подлага леген под сифона, ако трябва, вади парцал, навива, развива, стяга. Няма течове, няма влага. Отгоре на всичко чарджи два пъти по-евтино. Ако искаш фактура - само един и половина.

Очарованата британска домакиня няма как да знае, че на 1500 мили от нея, в древния Краков, една полска домакиня горко ридае. Преди около две години, само месец преди родината й тържествено да се прикачи към локомотива на ЕС, същият този тих Адам е монтирал ваната й. Така я е монтирал, че оттогава върху тавана на съседите от долния етаж неизменно се мъдри голямо влажно петно. Изредили са се какви ли не майстори. Не могат и не могат да отстранят теча! За сметка на това са успели да счупят скъпия италиански преливник. Със съседите са на нож: спрели са им водата от два дена. Тромавите съдебни процедури са ги принудили да прибягнат до самоуправство. Сега пани, да я наречем



Агнешка, трепетно отброява часовете и дните,



оставащи до присъединяването на България и Румъния към ЕС, за да дойде бай Киро от Орландовци да й оправи ваната. Бай Киро има златни ръце!

Бай ти Киро не е прост и също попоглежда отвъд Ламанша, но там вече е Адам. Във Виена пък се е намърдал колегата му Атила, а в Берлин по казанчетата дерзае малко флегматичният, но акуратен Асмус от Рига. Така че в крайна сметка ще кандиса и на Краков, и на Прага, и на Будапеща. Че ръцете на бай Киро са им излезли златни ще свидетелства семейство Петрови, на които е правил банята. Те са просперираща млада двойка: той е ИТ специалист, а тя се изявява по страниците на лайфстайл списанията. След като гледала в продължение на два месеца неугледния вид на бай Киро, Петрова не издържала и му направила забележка - поне да вземе да си сложи долни гащи. Това се отразило магически на наклона на канализацията, при което отходните води се връщали обратно към източника си и вонята била нетърпима. Наложило се да разбиват вече сложените плочки и пак да копаят канал.



Новият майстор, някой си бай Ангел,



също не прекалявал с бельото, но този път отворената булка мълчала като риба.

Българският водопроводчик има силно развито чувство за чест. Като заминава за Полша или Чехия обаче си купува не само гащи, но и вратовръзка. Според пани Агнешка, българският водопроводчик е най-галантният и спретнат мъж на света.

С Киро зле, ама без Киро?...

Отвсякъде се кълнат, че след приемането на България и Румъния в ЕС на 1 януари 2007 не се предвижда ново разширяване поне десетина години. Докато ни смелят, така да се каже. Тогава кой ще дойде на мястото на бай Киро и бай Ангел? Анализаторите от Industry Watch навярно вече чертаят параметрите на задаващата се криза на пазара на водопроводните услуги. Според антрополозите обаче няма основание за паника. Не знам как е в Румъния, но в България всеки си пада малко или повече водопроводчик и къта в килера по някой ключ, муфа и кълбе кълчища. Българинът е усвоил занаята по време на Прехода, когато тайно е закачал и свалял радиаторите на парното. Така че на първо време все някак ще успее да си завинти батерията и да си поправи сифона. Е, може би не твърде качествено, но затова пък съвсем безплатно. С канала, виж, малко ще се поизмъчи, но както той сам обича да казва - "неволята учи".

Междувременно останалият без работа британски водопроводчик си е купил къщичка в България. Тук слънчевите дни са повече, хората са сърдечни, а бирата е направо без пари. Може да си живее с обезщетението срещу безработица като цар. По цял ден се шляе из двора, дои декоративната коза, понеже са му казали, че това е полезно за нервите, ходи по баирите на разходки, отбива се в кръчмата, почерпи тоя, оня, върне се, напали камината, седне. А в очите му мъка. Жена му знае какво го яде отвътре, ама си трае. Болна тема! Всъщност Джон го сърбят ръцете. Мъка му е за занаята. Ще му се отново да грабне ключа



вместо мекото виме на козата.



И се опитва да проумее какво точно е станало. Дали всичко е резултат от историческия детерминизъм или и той самият има някаква вина? Може би не е ценял достатъчно това, което има? Възгордял се е, онаглял...?

Такива, несвойствени за един водопроводчик мисли, се въртят в главата му навръх Коледа. Може да е от прясното мляко, от чистия въздух или клепалото на близката църквица. Съседът тъкмо е заклал свинята и е поканил Джон на пръжки и червено вино. Вкусно. И нереално някак. В този миг Джон забелязва теча. Открива му се, че водопроводната инсталация на съседа е в окаяно състояние. Каквото сам могъл, потегнал човекът, но отвсякъде цвърчи, капе, подлизва, казанчето пее жална песен... Аматьорско изпълнение! И Джон получава calling, призив свише, на който няма никакъв начин да устои. Грабва инструментите на съседа и се хваща на работа под изумените погледи на гостите, които ту се кръстят, ту плюят в пазвите си.

Джон е поправил инсталацията и отказва да приеме пари за труда си. Лека-полека се престрашава и започва да наобикаля и други къщи в махалата. За да не притеснява излишно хората, все пак се съгласява на известно възнаграждение. Но винаги скромно. Той е щастлив, че отново упражнява професията си. Ако всички бяха като Джон, хвалят се комшиите му, светът щеше да бъде много по-добър!