Български политици с различна ориентация и съдба - от Доган през Лилов до Филов - в изблик на откровения са признавали, че истинското им призвание е науката. Ако са я изоставили, то е за известно време, което са посветили на обществото. Жертвата, представена като дълг, изглежда достатъчна за оправдаване на мечтата да се върнат при смисъла на живота си. Понякога това се подкрепя и от действителни интелектуални гъвкавости - все пак благодарение и на тях те са имали възможност да прескочат от зле платеното научно поприще в по-богатото политическо съществуване. Често пъти един научен труд - я за онтологията на вероятностите, я за природата на художествения образ, я за гробницата в Мезек - се е оказвал значим биографичен и научен факт. Това нерядко оправдава личните илюзии, че теоретичните способности са гаранция за успех и в практическата област на политиката.

Затова нямаме право да се съмняваме в честността на хора, които се каят, че са изневерили на любовта си към знанието. Просто те са влезли в разбираема афера с



една от най-старите професии -



политическото управление. Аналогиите с проституцията идват тук от пренебрегване на показателите за време и количество. Докато проституцията е най-старата професия за мимолетно удовлетворяване на лични потребности, политиката трайно удовлетворява масови нужди. Поради което и личният усет за изневяра към науката е тъй горчив. Все пак има нещо гузно в това, решим ли да го съизмерваме с обратните признания - примерно на учени, които съжаляват, че са изоставили политиката. Те са малцина, тъй като политиката се мисли за нещо временно. И понеже рядко някой уважава професионалните политици, те търсят оправдание в предишния си престиж, който ще е същият и в бъдеще. Няма да е: както впрочем и кривването с проститутка трудно се оправдава с щастието в любовта - казват, укрепвала, защото се научават нови хватки от професионалистка.

Погледнем ли обаче наистина



научно и без плоски аналогии,



в тези приказки откриваме не просто лично самомнение, а обективно състояние на нещата - трудната професионализация на политиката у нас през целия ХХ век. Тя бездруго е трудна, когато политиците произлизат най-вече от пресичащите се кръгове на професионални революционери, конспиратори и агенти на службите за сигурност на предишната държава. И се затруднява още повече при илюзията за някогашно научно призвание, което може да компенсира несъстоятелната политика. Впрочем, тази илюзия е донякъде безобидна проява на революционно-конспиративен манталитет.

Самото предположение, че днес човек може да се върне така лесно към науката, след като се е ангажирал дори за един мандат в политиката, е показателно. То говори, че за такива хора упражняването на научната дейност все още е възможно от чист разум, без постоянно следене на научното развитие и живеене с научните проблеми. Че науката е място за организация на хора и думи, които могат да бъдат разигравани дотам, докато се стигне до чудодеен програмен текст или общоразбираема формула. Че



в науката се успява случайно и гениално,



без здрава връзка със съответни световни общности и с пенкилерна употреба на популярни знания - от морфо-синтаксиса на алтайските езици до макроикономиката. Накъсо - говори, че собствено под наука непрофесионално се предполага това, което е условие за политическото съществуване у нас: създаване и служене на идеологии, които нямат нищо общо с истинското състояние на нещата, а само със словесното им представяне и апаратното разместване на хора по правилни места. По които причини в политиката тъй масово нахлуват кандидати и доктори от обществените науки. Уж временно.

Но точно при тези науки истината има и вечни, морални измерения, които опират най-накрая до природата на човешките взаимоотношения. По принцип не може да е успешна политика на хора, изтъкващи личните си жертви, но забравящи хората, които тяхната политика е жертвала. Особено когато хората няма как и къде да се върнат. Както науката, така и политиката



не са поле за изява на лична суета



Добрите учени наистина експериментират със себе си; добрите политици обаче са още по-предпазливи - те не експериментират с никого. Ето защо не е добър политик, който е забогатявал, когато страната му е натрупвала външен дълг; с чийто глас са се пращали български войски в чужбина, а се е увеличавал броят на пазещите го милиционери и полицаи; който е на власт, когато нараства смъртността, увеличават се неграмотните, разпадат се нормалните човешки взаимоотношения и се разпродава общественото богатство.

Затова най-накрая, зад жалбите по изоставеното научно призвание, лъсва негласното признание, че всеки обществен ангажимент се основава на произвол. И е лесна стъпката до циничното убеждение, че съществуват полета на сериозни човешки взаимодействия, където се влиза, пребивава и излиза единствено по лично желание. При това без да се търси сметка за поразиите, които човек е направил със себе си, но най-вече - с другите.