Дядо ми имаше едно куче, което бе завъртяло луда любов с местната лисица. В любовта няма граници и псето, вместо да пази двора, редовно вкарваше хитрушата в кокошарника. Пернатите изпаднаха в стрес, мисълта за обреченост се настани трайно сред тях, те се депресираха и яйцата секнаха. Тази странна любов породи терор, който намери своя епилог в най-логичното нещо. Присъда и много бърза процедура по изпълнението й. Никой не можеше да обвини дядо ми, че е утрепал кучето, защото той бранеше стопанството си и предпазваше кокошките от геноцид. Аз обаче толкова бях потресен като свидетел на екзекуцията, че още ми е мъчно. Странно е, че не ми е мъчно за другите - истинските жертви в тази драма, а за псето - което в секундите преди екзекуцията забрави любовта, агресия, жестокост и скимтеше от болка, търсещо пощада.

Чувал съм от приятели психолози, че



при екзекуция човек забравя за миналото си



на "социално животно" и е толкова беззащитен, колкото и едно дете. Винаги съм мислил, а вече и съм убеден, че всеки, поне един път в живота, е декларирал желанието си "да убие" някого от злоба, от безсилие, от ревност, от безразличие. Малцина са обаче, които биха изпитали удоволствие от смъртта на другия дори когато става въпрос за отмъщение. Отмъщението не носи удовлетворение.

Когато прочетох, че Саддам Хюсеин ще бъде обесен в рамките на 30 дни, че вече е издигнато бесило на площад в Багдад, че стотици хора искат да станат негов палач, че се е простил със семейството си, че американските войници ще го предадат на властите, за да го умъртвят, се сетих за тази история с кучето и неговата агония.

Как би изглеждала смъртта на тиранина? Потърсих няколко случая на убити диктатори и гледах снимките им приживе и умъртвени. Преди това са били значими хора, срещали са се с президенти, приветствали са ги с усмивки, а сетне се превръщат в обезформена кървава пихтия.



Колко злоба трябва да носи човек в себе си, за да убие друг човек?



И носи ли удоволствие смъртното наказание? Погледнете ги и вие и кажете честно: доставя ли ви удоволствие гледката дори знаейки, че те са били тирани. Това ще се случи и със Саддам - при това съвсем натуралистично, като във филм на Мел Гибсън. Озлобени главорези ще сложат примката на главата му, като преди това е доста вероятно да го малтретират. На площада ще има екзалтирана тълпа, която полицията може би няма да успее да озапти. Стотици хиляди хора в Ирак ще се радват, ще бъдат щастливи от гледката. Други напротив - ще се озлобят още повече и насилието ще продължи. Смъртта няма да прекрати смъртта.

Пред нас като европейци стои един избор: приемлив ли е подобен начин на екзекуция, смъртното наказание по принцип. Според мен не. Ние трябва да осъждаме този тип разправи.

Европа след Втората световна война се разминава във виждането си за наказанието от САЩ и Изтока, защото след стотици години на изтребване и насилие установи, че



смъртното наказание не е решение.



Хората на нашия континент дори и днес се разминават във виждането си за най-тежкото наказание, но лидерите на обединяващите се народи са установили, че трябва да се даде шанс на милостивите пред безсърдечните и озлобените. Само големият жест на милосърдие може да постави основите на помирението.

Екзекуцията на Саддам, която се подготвя, не е правосъдие, а дивашко отмъщение. Всички сме съгласни, че ръцете на бившия иракски диктатор са окървавени. Но ако той е звяр, ако той е опасен враг, защо изобщо имаше дело? Защо не го застреляха като куче още като го заловиха, след като се знаеше, че ще има смъртна присъда още в самото начало? Много ясно защо: за да го умъртвят назидателно.

Разликата между едно куче и един тиранин е, че животното следва своите инстинкти и ако можеше да говори, сигурно щеше да се застъпи за своята любов, но никога няма да измени на нрава си. Кучето не може да бъде осъдено на затвор, не може да бъде прокудено, не може да бъде превъзпитано, когато вече е усетило кръвта и се радва на убийството на други животни. Диктаторите са нещо много по-зло, но злото при тях идва от властта, която са взели от обществото. Веднъж свалени от поста, те в повечето от случаите престават да бъдат пречка.



Саддам заслужава своя ад



- заради зверствата, които режимът му е направил, заради терора, заради унижението. Но може би трябва да се припомни, че неговият режим бе поддържан дълго време от САЩ и Западна Европа, въоръжаван включително и от България. Мълчаливо отгледано чудовище от хора, които сега мълчаливо наблюдават как се връщаме в Средновековието. САЩ и коалицията свалиха режима на диктатора, за да наложат демокрация в тези земи, за да се възцари мир. Бесилото обаче не е част от тези ценности, нали?

И още нещо - по какво се различават жертвите на бившия иракски президент от самия Саддам Хюсеин, след като днес те убиват с мощни бомби невинни хора по улиците на Багдад, обстрелват онези, които свалиха диктатора от власт. Жертвите стават убийци. Един кръговрат на насилие, което едва ли ще секне. Убийството на Саддам само ще налее вода в кървавата воденица и това трябва да бъде заклеймено.