След потискащо дългите мъгли ето я отново лунната прозрачност на нещата.
Не ми се спи. Стрелките на часовника се срещат като влюбени. Трябва да използвам това безсъние за нещо добро.
Новогодишният празник ни е даден, за да осмислим миналото и да помечтаем за бъдещето. Застанали между тези две огледала, ние се чувстваме като миг от безкрайното повторение на отражението.
Никога не съм успявал навреме и като хората да поздравя всичките си приятели. И не че те са толкова много. Може би аз съм толкова малко. Защо да не опитам сега, когато поетът Бойко Ламбовски ми е поръчал тези новогодишни редове.
Винаги съм търсил единствената дума. А за да успееш, трябва да намериш думи за всички. Както са намерени тези -
Честита Нова година!
2007 е по-особена Нова година. През нея ние влизаме не само в исторически ново време, но също и в ново човешко пространство. А това изисква ново духовно качество. Ще съумеем ли да бъдем чак толкова нови?
От великата илюзия за "нов човек" имам стари неприятни спомени. Ето, и днес понятието "новые русские" пред очите ни се превръща на "олигарси". Те май произлязоха от прословутото "ново мислене". Когато един примитивен ум ти говори за ново мислене, очаквай нов примитивизъм.
Помня как Фридрих Дюренмат предпазливо репликираше гръмките оратори на перестройката, че за да има ново мислене, трябва да се появи нов човешки тип. А такъв все още... но може би вече?... Може би такъв ще бъде глобалният човек. Във всеки случай той не може да възникне от една политическа промяна.
От всичко, което ни обещава нашето влизане в Европейската общност, най-примамливо ясна ми се вижда реално по-голямата свобода на движение. Всъщност самото движение като крилото е знак на свободата. И обратното - стената, веригата са знаци на несвободата. Така че свободата на движението означава нещо като "свобода на свободите". Нима не си струва да ги вкусиш? Разбира се, трябва усилие. Разбира се, има риск.
Защото най-опасни са невидимите стени и невидимите вериги. Те са вътре в нас. Трябва да ги премахнем, без да разрушим себе си (както, уви, често сме рушили собствената си държава). В такова пространство без вътрешни граници и поздравът до приятелите ще достига по-лесно и по-бързо.

И както казваше орелът на Лермонтов: "Време е!"

-----------------------------------------------
Над нещата

Е, да продължим играта.
Долу всичко изтича.
Горе всичко отлита.
И ти,
навлизайки в салоните на светлината,
разглеждаш облачните състояния
и си мърмориш:
- Приличат на снежни човеци.
Бели великани ближат захарен памук.

- Чу ли, човечеството застарявало?

Все по-дълго си живеели снежните човеци.
Децата все по-бързо ставали големи.
Съзрявали във всяко отношение.
разочаровали се.
Емигрирали в безвремието... И...
снежните човеци
все по-дълго ги чакали.
Ставали снежни джуджета,
болни от пролет,
с ослепели въглени,
с изкълвани моркови -
гърбави гноми, които метат
пъртина за глобалната модерност.

- Чакай, че това заприлича на автопортрет.

Никога не съм обичал
приказки за великани и джуджета,
за избягали дечица,
за откраднати пътеки
и глобалното затопляне.
Но, в края на краищата,
за да има какво да тече,
трябва нещо да се топи.
А за да има какво да отлита,
бъди над нещата.

Когато нямаше пари да ми купи кънки,
майка ми казваше:
- Бъди над нещата.
Я дай да си направим един снежен човек.
Или един човек от облаци...

- Добре, майко, добре.
Всичко това се случи.
Ето, аз съм човекът от облаци.
Но къде са тези нещастни неща?

Падат странни лъчи.
Самолетът се спуска за кацане.
Всичко тежи.
Всичко се стреми към земята.
Освен душата.