|
Темата ни връща към родоначалниците на Новото време - спокойно, не са тези, за които си мислите, а Френсис Бейкън, Рене Декарт, Яков Бьоме. Те учат, че очакването на зли изненади държи будно съзнанието, докато бодрият оптимизъм е пряк път към неуспеха. Нещо повече - съзнанието трябва винаги да е сигурно, че идват злини, за да е подготвено при тяхната поява. Не ги ли вижда, следва да си ги произведе. Така се ражда свободното въображение, което преиначава света и влага в него много по-различни и вероятно по-опасни свойства от онези, които се явяват като природа. Впрочем не е случайно, че за свободното въображение винаги интересни са били крещящите ужаси на ада, а не тихите блаженства в рая.
Накъсо - мисленето за злото е основна характеристика на интелигентното съществуване. Умният никога не е изненадан. За неговата сигурност отговаря добре развитата трансцендентална рекогниция, т.е. предвиждането и разузнаването в скритата отвъдност. В нея особено място имат границите, зад които стоят чудовищни немислимости. Но и те трябва да бъдат въобразени, за да не ни изненадат някой ден и да ни унищожат,
както си стоим позитивни и ухилени
Оттук - за да стане актуално - може да се свърне към нашенското всекидневие с всичките му изненадващи избори, атаци, боклуци и батаци току пред прага на съюза от богати, справедливи и красиви потомци на Бейкън, Декарт и Бьоме. Така класическата методика на разумните трансцендентални идеалности, където задължително има място и за невъзможни изненади, ще се окаже по-полезна от призоваванията да се мисли най-доброто...
Това и щях да направя - да свърна към всекидневието и неговата актуалност.
Но дойде нещо по-важно и по-съдбовно за трансценденталния идеализъм.
Умря Иван Софрониев Стефанов. Тридесет години той се занимаваше само и единствено с историята на класическата европейска философия, която преподаваше в Софийския университет. През тези години надали е имало по-авторитетен и по-човечен преподавател от него по този предмет у нас.
Иван умря от рак на белия дроб в мъки и очакване да види последната си книга "От Имануел Кант до Николай Хартман". Тя е сбирка от малки работи, събрани от неколцина приятели.
Книгата излезе в деня на смъртта му
С прегърбената от болестта фигура и с изпитото лице накрая той изглеждаше като въплъщение на Кант и Фихте. За тях написа четири образцови книги. Сам беше научил немски дотам, че преведе ранните съчинения на Кант, "Наукоучението" на Фихте и "Философия на правото" на Хегел. Книгите и преводите са тежки - и като обем, и като съдържание. Със сигурност не са интересни, както не е интересен и трансценденталният идеализъм. Че и защо? - все става дума за отвъдности от типа на моралния дълг на човека пред човечеството, активното полагане на Аз-а, нравствената идея в държавата, истинското гражданско общество. Рядко авторът прилича на книгите си. Тук обаче имаме пълно съответствие.
Иван беше сух и свит човек, трудно допускаше когото и да е било до себе си, освен родителите си, към които се отнасяше с преклонение. Те бяха бедни и почти неграмотни, губеха се в София, когато му идваха на гости от Роглец, Видинско. Споменаваше за една от малкото си срещи с разкоша - обедите в ученическия стол, където се впечатлил от десерта. Случайно срещнал у Кант идеята за човека като цел сама за себе си, а не средство за други неща и твърдо решил да учи философия.
В изпълнението на това решение трябвало да се откаже от всичко друго, за да има смисъл животът му.
Аскетизмът обаче не беше поза
Затова живееше сам в гарсониера, чието обзавеждане се свеждаше до маса, няколко стола, котлон и рядко работещ черно-бял телевизор. Нямаше почти нищо - два-три панталона, три-четири ризи, две сака, шлифер и пуловер. Пушеше много. Понякога пиеше - обикновено ракия, правена от родителите му. И в това виждаше изпълнение на синовен дълг към старите. Имаше много книги. Все по история на философията. Говореше тихо и притеснено, за да не накърни с нещо другите. Пишеше с калиграфски почерк, преписваше на машина, напоследък се мъчеше с компютър. Макар да беше най-известният тълкувател на Кант у нас, който вижда просвещението в публичната употреба на разума, се пазеше от широка публичност. Добре виждаше, че публиката априори не може да бъде просветена по друг начин освен с позитивни примери, а той очевидно не се броеше за такъв. Обществената му активност бе съответна - председателстваше Кантовото общество в България - шепа хора, обсъждащи условията на познанието, трансценденталната аперцепция и силата на въображението. Както и да ги погледнете, теми отвъдни, какъвто отвъден беше и Иван, с чиято смърт правим още една стъпка към изчезването на оня дух, който носи живеца на европейското Ново време: тъкмо заради интелигентността си струва да се мисли, живее и постъпва понякога не "като цял свят".
